IPB

Welcome Guest ( Log In | Register )









> Герои на Завършилите - 33УГ
post Mar 30 2017, 12:42
Post #1


Специален Пратеник на МнМ
Group Icon

Group: Служители на МнМ
Posts: 5000
Joined: 6-March 10
From: а Δ
Member No.: 14480

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: Множество татуировки.
Рождена дата/Зодия: 18/01 Козирог
Патронус: Дракон
Способност: Зоомаг(вълк)/Регенерация
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Черни Изкуства
Facebook:
Skype:
Пол:Момиче





Всички настоящи Завършили/Служители на МнМ, НИП-ове и други, могат да намерят описанията си от миналата година - ТУК.
МОЛЯ не копирайте директно предишното си описание, а го развийте адекватно, в зависимост от това, което ви се е случвало.
Не забравяйте да се съобразите с ВЪЗРАСТТА НА ГЕРОЯ СИ - ТУК, защото и вие, като учениците сте пораснали.

_________
Aйрис Онейра - Завършила;
Алиша Браун - Завършила;
Аля Рошко - Тъмна Вещица;
Аляска Финли - малка мечтателка/на осем;
Албрехт Фауст - Аврор;
Алекс Роудс - Тъмен маг;
Анастасия Анашенко Втора - Владетел на Имперска Русия;
Анаис Калис - Тъмен маг;
Борис Стрезиев - Ръководител на Отдел Мистерии в Българското МнМ;
Валар Моргулис - Вокалистка на "Богъртите";
Влора Ашфорд - Член на ОзБР;
Гилгамеш - Тъмен Маг;
Глен Елдред - Агент на МИ6, Мъгъл;
Грей - Тъмен Маг;
Грейсън Ковик - Аврор;
Грим Феъргрейвс, Тъмен Маг, Върколак;
Г-н Абърнати - Собственик на "Магазинчето на Зонко";
Далин Елдридж - Главен Съветник на Министъра на Магията, Директор на Азкабан;
Дастан Фарад - Непродумващ;
Дейл - Шестгодишен, непослушен
Джоанна Гаримани - Вийла, Тъмен маг;
Доминик Амброуз - Ръководител на отдел Аврори;
Ейбрахам Мактърдъск - Тъмен маг;
Еребус фон Брандт - Завършил;
Йоан Сумасведшии - Лидер на Клана Баба Яга;
Йоанна от Змейково - Разказвач на приказки;
Крийп Куотър - Министър на Магията;
Ларакс Силвърмун - Непродумващ;
Лейла Улф - Член на Комисията за Унищожаване на Опасни Създания;
Лисандър Латуан - Завършил;
Льо Хип. Стърлинг - Собственик на "Всичко за Куидича"; Управител на "Мадам Молкин";
Майкъл М. Дж. Джеферсън - Бивш Зам. Директор на Хогуортс;
Мика Ууртио - Пратеник на финландското МнМ;
Мицуне Цукиширо - Бияч в националния отбор на Япония;
Мойморо Сакура - Тъмна Вещица;
Натаниел Бинтанг - Бивш преподавател по Астрономия;
Офелия Киин - Служител в Отдел за Размагьосване на Омагьосани Мъгълски артефакти;
Рикардо Албино - Бивш член на ОзБР;
Робин Х. Таггарт - Завършила;
Себастиан Сантиаго - Завършил;
Сивин Левота - Обучаващ от Изпитателeн център по Магипортиране към МнМ;
Тери Шеридън - Завършил;
Тиана Джерахян - Тъмен Маг;
Тилейн Лена-Роуз Блондо - Дизайнер;
Том Оул - Специален Пратеник на МнМ;
Томас Блухил - Ръководител на "Отдавна забравени артефакти";
Флоранс Орсей - Тъмен Маг;
Фредерика Дантонио - Завършила;
Чарлз Йарк - Тъмен Маг;
Шефа
Шизу Рейко - Управител на Хокайдо; Дипломат на Японското МнМ;
Ян Aржан Родерик Хътчкрафт - Тъмен маг;
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
3 Pages V < 1 2 3  
Closed TopicStart new topic
Replies(40 - 53)
post Apr 24 2017, 12:49
Post #41


Непродумващ
Group Icon

Group: Служители на МнМ
Posts: 30
Joined: 18-May 11
Member No.: 15728

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Куидичен Играч; Непродумващ
Пол:Момче





Дастан Фарад


Възраст: 39 години
Кръв: мъгълокръвен
Бивш бияч в националния отбор на Египет, настояещ Непродумващ


Всичко беше започнало с напускането на капитанката им. Тахира беше теглила майните на всички, след което Дастан бе решил, че по-разумно щеше да е да я последва, а Саид бе останал верен на другите си, тръгвайки си от националния отбор с тях. Всъщност, истината беше, че и тримата бяха остаряли достатъчно, за да не са в състояние да дават максималното от себе си по време на игра, но така заминаването от националния отбор по куидич на Египет въобще нямаше да е толкова грандиозно. Е, не, че сега беше нещо особено – бяха отчели липсата им, изпратиха ги подобаващо с куп овации и почести, а заедно с това махнаха за сбогом и на надеждите на отбора да се класира отново на Световно. Кой знаеше обаче? Може би дори някога щяха да се завърнат, за един последен мач, и да усетят от старато си слава, дотогава обаче..
Е, всичко останало беше история. При това изключително неясна и с повече дупки от качествено швейцарско сирене. Някак Дастан бе успя да попадне в Министерството на магията, едно нещо доведе до друго и сега заемаше изключително важен пост, за който знаеха по-малко души от пръстите на едната му ръка. Беше Непродумващ. Ако можеше да говори за това, щеше да се закълне пред всички божества, в които не вярва, че това е най-трудното и най-голямото предизвикателство в живота му. И щеше да бъде напълно откровен. После колелото беше започнало да се върти – постоянно вършеше някаква работа на Министерството и прекарваше повече време в това да хапе устни, отколкото да говори. Н-е-п-р-о-д-у-м-в-а-щ. Беше го взел доста присърце, понякога чак прекалено.
Преди няколко дни телефонът беше иззвънял, а около час след това вече седеше в имението на Амрот, където се намираше и сега. Лежеше пред камината в стаята си и слушаше пукането на огъня, гален от топлината му. На гърдите му лежеше същата онази снимка, която носеше със себе си винаги, която беше с него и тогава, когато получи сова, че е новият бияч на националния отбор на Египет. От фотографията го гледаха три чифта очи – неговите собствени и тези на родителите му. На нея той беше доста по-млад, но характерните му черти си бяха останали непроменени – кестенява коса, дълга до раменете и пусната свободно на произвола на съдбата, тюркоазено сини очи, изпълнени с жив, детски блясък, тънки, бледи устни и атлетично и силно тяло. От това време бе успял да дръпне доста на ръст и сега бе внушителните 1.94см, а руменината по бузите му малко бе изчезнала, заради хилядите безсънни нощи и задачи, които трябваше да изпълнява, но кажи-речи си бе останал същия. Всъщност дори смееше да каже, че е станал още по-страхотен – мъж в разцвета на силите си.
На фотографията родителите му – Азиза(безценен) Фарад и Сирус(слънце) Фарад бяха застанали от двете му страни и махаха въодушевено на фотографа. В неговите очи майка му бе най-голямата красавица на света – сини очи, почти същите като неговите, и черна коса, с която светлината си играеше, карайки я да придобива причудливи оттенъци. Що се отнася до баща му... беше му одрал кожата, както казват хората, съвсем буквално – тъмни гъсти вежди, под които надничаха кафеви будни очи, кестенява коса и същата величествена осанка.
Усмихна се на празното пространство над себе си и въздъхна дълбоко. Беше изминал дълъг път, а сякаш трудното те първа предстоеше. Началото бе поставено отдавна от родителите му – местна александрийка и пришалец от Персия. Семейството им беше всичко друго, но не и заможно, а поради брака на родителите му – и не особено уважавано. Години бяха минали, докато тримата успяха да преборят местното население и да им покажат, че това са само предразсъдъци. На 11 години бе пристигнало и писмото му от академията Хайтам в Саудитска Арабия и тогава бе започнало магичното му приключение. Родителите му, двама мъгъли, бяха приели трудно новините, но с времето свикнаха, макар да пазеха всичко в тайна. Живееха в страна, в която магията плашеше хората и се използваше предимно със зли помисли, така че Азиза и Сирус трябваше да крият тайната на своето момче и да го предпазят по всякакъв възможен начин. Години по-късно Дастан бе успял да завърши с отличие, макар и да бе един от най-големите пакостници в академията, и да стане бияч на националният отбор на Египет и още по-голяма гордост на мама и тате. Сега историята продължаваше обаче – докато Азиза и Сирус бяха в Египет и живееха щастливо старините си, Фарад беше в близост до Лондон и само започваше да предвкусва какво му готви Министерството този път.
Бе бил в Англия множество пъти, дори беше учил в Хогуортс последната си година, но все още не бе сигурен как да се държи. Буйният му нрав някак винаги успяваше да застане на пътя му, а непокорството и нежеланието да изпълнява заповеди си бяха нещо като второто му име. Можеше да бъде сериозен и отговорен, когато се налага, но обичаше да върши нещата по свой начин и това включваше дори и дейността му в Министерството. Затова и избягваха да го питат какво прави, ако работата беше свършена. Принципът беше „Ние не ви питаме, вие не си казвате“ и устройваше всички. Засега. Не разбирайте, че Дастан е тотален ръб обаче – египтянинът може да бъде най-забавният, духовият и прекрасен човек на земята, стига само да е в настроение и подходящата компания.
Изпусна поредната тежка въздишка и затвори очи. Нямаше място за повече носталгия и мисли по миналот. Министерството на Магията се нуждаеше от него, света – също. Така че нека приключението започне...
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Apr 28 2017, 8:00
Post #42


Преподавател по Летене
Group Icon

Group: Тъмни Магьосници
Posts: 93
Joined: 28-April 17
Member No.: 17258

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 28.02/Водолей
Патронус: Чапла Голиат
Магипортиране: Да
Пол:Момче





Ян Aржан Родерик Хътчкрафт
Възраст: 33 години
Кръв: доста смесена
Изчезнал във времето
Рус и красив


(IMG:https://68.media.tumblr.com/eb5a16dad9dadf1f1c4887230ba66c3d/tumblr_oohe3tLcqX1w3ikejo1_500.png)



Ще те погледне с твърди като стомана очи. Пръстите му ще докоснат кожата ти леко, устните ще проходят по врата ти. Точно преди ножа да мине през кожата ти като тънък лист. Да умреш в ръцете му с една милувка.

Историята му започва със запознанството на две много важни същества в живота му, майка му, Алвина, има контрол над водата, тъй като идва от семейство на русали от Нидерландия и баща му, Фридрих, магьосник - върколак, от Франция. И двамата в личната армия на Лоуган Стрейндж по времето, когато вампира още шареше спокоен из света. Ян … момчето с русите коси и вечната усмивка. Момчето, което изпълняваше желания, което можеше да лети по-високо от всички в мечтите си. Което даваше мили милувки и обгрижваше малката си сестра. Момчето с красивите пръсти, от които излизаше най-прелестната мелодия. И после пръстите, които наплитаха най-красивата плитка, които минаваха през черепа ти и те обгрижваха. Създаваха най-красивата прическа. Момчето, които обичаше да придават красота на света.

С красивата пръчка и лекия характер, които те изслушаше без да дава мнение, които приемаше без да мрази.

И после сирака, самотника, избягалия и укриващия се. Без дух, с все същата любов, но без бъдеще. Не живеещ в страх, но вечно пътуващ, загубил се между плочките на живота. Но вечно обичащ, работещ. Самотен, но не искаше живота да го спира сега. Бе деен, не бе щастлив. За това, за начина, по които се въртеше света. За начина, по които бе станал сирак и безсестрен. Бе още млад, и се ослушваше, а той го умееше, да. Слушаше наблизо и надалеч, най-ценното му качество. Освен красотата, с която даряваше света.

Допълнително:
Също така има колекция от монети, събира от всяка държава, която е посетил, през годината, която я е посетил.
Ако нещо му е грозно, го унищожава сам.
Една от мечтите му е да преподава Летене.
Не лъже, не и наистина. Не и по начина, по които хората възприемат лъжите.
Свири на пияно.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post May 12 2017, 16:43
Post #43


Завършил
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 21
Joined: 12-May 17
Member No.: 17313

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Способност: Копиране
Магипортиране: Да
Пол:Момче





(IMG:http://i7.lisimg.com/11658137/165full.jpg)
alexander ludwig

Еребус фон Брандт ||29 години||Чистокръвен||Копиране
Височина: 190
Килограми: 95



Кога се усетих?
Мен, ако ме питате - късно.
Осъзнах прекалено късно в какво бях въвлечен. Така и не разбрах кога точно започна, как и защо. Може би просто си бе такава. А може би в началото е било с добри намерения. Няма как да бъда сигурен, но въпреки това тая надежда, че в началото не е била такава.
Още от малък осъзнах, че от време на време мога да чета мисли. Но само от време на време. Да не кажа в определени случаи.
Тези на Етна бяха забавни. Мислеше само за торти и нови игри. Също и как да ми открадне нещо и после да тъна в неведение къде то.
На баща ми бяха объркани. Толкова объркани, че чак странни. Рядко чувах неговия глава в главата му. Беше неориентиран. Не знаеше защо върши някои неща, не знаеше защо е в това имение, понякога искаше и да избяга, но винаги оставаше. Имаше нещо особено в него.
Тези на майка ми ... тях никога не успях да прочета, а така ми се искаше.
По това време се възхищавах и на двамата си родители. Бяха перфектната двойка. Никога не се бяха карали, подкрепяха се. Бяха наложили името си и се справяха перфектно в работата си. Техни колеги и приятели често ни идваха на гости. Понякога организирахме и приеми. Друг път се затваряха в кабинета на баща ми и пращаха мен и сестра ми да си играем някъде далеч. Явно им пречехме. По - скоро не искаха да чуем какво си говорят.
Майка ни се грижеше предимно за нас. Обръщаше ни внимание, помагаше, понякога се в включваше и в игрите ни. Спомням си като малък каква красива усмивка имаше. Мила. Приветлива. Светла. Точно като тази на Етна. Може би заради това разсмивах по - често сестра си. Липсваше ми тази усмивка толкова много. Страхувах се, че и аз мога да я изгубя някой ден. Все пак приличах повече на майка си. По - тъмно руса коса, сини очи, но по тъмни, не изскрящи като тези на сестра ми.
Серафина се бе превърнала в сериозна и студена жена, която не умееше да изразява любовта си. Баща ни, Хейдън, пък бе станал още по - затворен и почти не си говореше с нас. Етна страдаше от това, а аз бях объркан.
Има един момент, който никога няма да мога да изтрия от съзнанието си.
Една вечер не ми се спеше. Бях гладен. Излязох от стаята си, но видях, че вратата към тази на Ети бе открехната и се чуваха думи. Приближих се тихо. Майка ми стоеше надвесена над сестра ми и шепнеше неща. Нямах представа какви, но беше около 3 часа посред нощ. Сестра ми отдавна бе заспала. Тогава тя какво правеше?
Съмненията ми нарастваха, а по - късно осъзнах какво точно се бе случило. Серафина бе поставяла фрагменти с информация в съзнанието на детето си.
След тази нощ не бях сигурен какво точно се случва. Опитах да използвам способността си, за да прочета мислите на Ети, но не се получаваше. Защо? Защото не го умеех аз. Нито сестра ми. А майка ми. Тя притежаваше това умение, а аз го копирах.
По това време вече бях започнал да работя в министерството. Бях дипломат. Налагаше ми се да пътувам много и това ме изморяваше. Не ми харесваше, но се справях добре. Всъщност не знаех защо въобще исках това да работя. По - късно разбрах, че е заради майка ми и че позицията ми бе изгодна за нейните цели. Колегите ми бяха дебилни задници. А те ме определяха като самонадеян, сприхав, с остър пиперлив език и нагло поведение. Липсвали ми били първите седем години. По - скоро не можеха да се справят с това, че съм откровен. Хората не обичат да си директен, че и ироничен. Какво да направя, че съм такъв? За капак съм и мързелив, а с това най - вече се гордея.
Обичах всичко край себе си и повярвайте ми, щях да остана, но след това, което научих не можех да си трая.
Хванах как майка ми използваше убеждението върху баща ми, както онази нощ върху сестра ми. Кой знае, може би го бе използвала и върху мен. Най - вероятно го бе използва и върху мен! Аз бях станал едно малко нейно протеже. Бях започнал да се издигам и може би щях да вляза в пъкления ѝ интригантски план. Опитах се да избягам и да предупредя сестра си.
Мисля, че посланието ми бе изчезнало, но все пак се надявах Етна да го бе запомнила.
Избягах и се покрих, защото знаех, че ще ме търсят.
Защо не се бих ли?
Защото беше прекалено опитна вещица, а аз празноглав самохвалко, който можеше само да копира.
Трябваше да издебна удобния момент и тогава щях да нападна. Да се подготвя. И между временно да остана скрит. Много добре скрит.

This post has been edited by Еребус фон Брандт: May 12 2017, 16:43
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Jun 8 2017, 23:24
Post #44


I can drown you in the blood on my hands
Group Icon

Group: Тъмни Магьосници
Posts: 39
Joined: 8-June 17
Member No.: 17376

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: Много татуйровки и белези
Рождена дата/Зодия: 31.10 / Скорпион
Способност: Върколак
Магипортиране: Да
Пол:Не е посочен





Грим Феъргрейвс

гладен/...//луд/./../вълк

(IMG:http://i.imgur.com/OT700zR.jpg)(IMG:http://i.imgur.com/88YLVpZ.jpg)
(IMG:http://i.imgur.com/Xsx3UCq.jpg)(IMG:http://i.imgur.com/DZZrIyF.jpg)
Том Харди

Кръв: вълч...чиста
Ръст: 185 см/едър
Килограми: 100
Възраст: 44
Коса: тъмна
Очи: сиви, не гледай в тях
Татуйровки: много
Белези: повече
върколак



Грим Феъргрейвс

Нищо честно нямаше в него, нито в десетките гробове, които беше изкопал и стотиците, които беше запълнил.

Никой, който имаше какво да губи, не отиваше при него. А дори и да се излъжеха - той ги връщаше... освен в онези редки случаи, в които решеше, че точно този низвергнат глупак си струва самият той да се потруди да му отнеме всичко, да го остави с празни ръце и празно сърце. Жесток. И ако тогава псето не скочеше с алчни зъби към неговия гръклян - то биваше приемано в глутницата. А каква само беше тя… вечно мърляви, вечно гладни и вечно свирепи, трижди отхвърлени - веднъж от света, веднъж от ада и веднъж от самите себе си, обречени да се скитат по земята до последния си дъх, също толкова хриплив и изпълнен с тлака, колкото всички останали преди него. Всеки се мъчеше да създаде своя перфектен свят, а те бяха там, за да пречат на това изконно дело, да стоят нарочно там, където хорският поглед нарочно не огряваше, но да напомнят за присъствието си по начини, които цивилизованият човек бе принуден да си повтаря, че не съществуват, за да запази собствения си разсъдък. Тъмен. Наричаха ги Дивия Лов и Грим беше техният Водан, по ирония притежаващ точно толкова черти на митологичната фигура, че да контрастират на зверското му същество, да го направят още по - труден за възприемане. Защото всеки можеше да си обясни поведението на един звяр, но какво се очакваше да направиш ако звярът те погледнеше с най - човешкият и чист поглед, в който си потъвал някога, докато някак грижовно обвива пръстите си около сърцето ти, миг преди да го изтръгне, все още туптящо от гръдния ти кош? Безскрупулен. За него казват, че няма Покровител не защото е зъл и е неспособен да призове, а защото никой диментор не би целунал него. Казват, че Грим е продал душата си на някой, към когото черните душепийци не смеят да отправят претенция... Сам по себе си Грим не беше някой митичен звяр - имаше си досие, и то бе достатъчно обемисто, че да предизвика търпението и на най - прилежните блюстители, а най - често срещаната черта в престъпленията му бе липсата на установен мотив. Луд. Списъкът с убийства, който му начисляваха, включваше повече хора, от колкото някои държави имаха министерски служители. Аврорите го наричаха Краля на Просяците - титла, която той носеше с бясна гордост в очите и посрещаше с усмивка, но също се забавляваше да разкъса всяко едно гърло, от което изклокочеше този прякор в негово присъствие. Нестабилен.

Но всичко трябваше да започне от някъде, нали? Грим не беше просто наказание Божие, чума, пратена свише, за да тормози грешниците, не, в никой случай, не си правете такива илюзии. Ако има Бог, той със сигурност няма нищо общо с Грим Феъргрейвс. Ако има Бог на него просто не му пука…

Той беше просто едно обикновено момче, добро в магиите, даже чистокръвно, говори се, че дори бил отличник в института, макар и това да не беше точно така, но всички знаем, че повечето стари песни си имат по някоя и друга излишна строфа. И все пак, какво точно го е превърнало в един от онези примери, в които се корени лошата слава на Дурмщранг? Ухапан от върколак в крехка възраст, не успял да се контролира и убил любимата си? Или може би цялото му семейство бе убито пред очите му, а той е бил оставен жив, кръвта му отровена с ликантропия, едно последно мъчение от садистичния му враг? Неее, не, не, не, не, истината е далеч по проста, и тя е, че той не беше, човек, превърнат в звяр, а звяр, който по странна неволя на съдбата бива заключен в човешка форма за известно време от месеца. Само козметична промяна, с леки ефекти на умора и загуба на сила. Бесен, болнав вълк, който периодично си губи кожата, но нрава - никога.

Лоугън Стрейндж. Разбира се... Черно парче, намиращо по един или друг начин мястото си във всеки един тъмен пъзел. За Грим и неговия Лов дъртият прилеп бе пристанище и нищо повече. Място за временна разтуха, докато ветровете на лудостта не ги пратят в нова посока, сполай Боже и Дяволе, порт, който винаги беше там, но бясната армада не се задъраше дълго на котва. Сътрудничеството между тях двамата не беше тайна за никое министерство, а те самите имаха интересни взаимоотношения. Пред всички, извън глутницата си, Грим се преструваше, че Лоугън е неговият Алфа, а в замяна получаваше… е, вампирът никога не го оставяше с празни ръце. Но сега верният пристан беше беше разрушен, бяха останали само основите му, а върху тях се съграждаше нещо ново…

Орсей... О, мила ми Флоранс, колко силно те жадувам за своя Лов, и колко близо си ти до него, колко време вече крачиш по ръба на бръснача. И как да не те искам,при все, че вече съм извървял половината от пътя към теб… И всеки ден се изкушавам да пробягам последната миля и да те тласна към нищото, независимо дали ще ти взема само малкия Дук или всичките двеста Орсей… о, мила ми Орсей, още не знам дали искам да ме опари точно този огън, точно този, в косите ти...

Време е за Лов...

This post has been edited by Грим Феъргрейвс: Jun 12 2017, 10:36
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Jun 14 2017, 18:54
Post #45


началото и края на всичките неща
Group Icon

Group: Служители на МнМ
Posts: 16
Joined: 11-June 17
Member No.: 17384

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: Множество белези по гърба, които наподобяват крила
Рождена дата/Зодия: Козирог
Патронус: Бик
Способност: Вампир
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Специален пратеник на МнМ
Пол:Момиче





I'm the violence in the pouring rain

Мика Ууртио
47 годишна
кръвопийка, превърната на 24
родом от: Инари, Финландия
специален пратеник на финландското Министерсто на Магията
чистокръвна, татуирана и белязана
(IMG:http://i.imgur.com/Ehj7t1l.jpg?1)
Ira Chernova


Не искаш да ѝ се пречкаш. Наистина. Недей. Всички знаем как ще завърши това.
Първо ще те погледне с непроницаемите си черни очи. Ще премигне веднъж, два пъти - спокойно, без да се напряга. Тя никога не се напряга. Смята го за излишно губене на нерви и време. Въпреки че има цялото време на света. A и освен това е ненужно, тъй като винаги е пределно наясно с това какво точно се очаква от нея във всеки един момент. А именно - да служи на Министерството и да изпълнява заръките на Саара безусловно. Все пак във Финландия думата на Министъра на Магията беше закон - а тя го знаеше по-добре от всички останали жители в ледената си родина. Плюс това е лесно да се абстрахираш от всичко останало, когато имаш задача. Когато имаш цел.

После, ако не си се мръднал от пътя ѝ вече, лицето ѝ ще посърне, защото ще осъзнае, че ще ѝ се наложи да използва груба сила за да те разкара собственоръчно. Ще стисне лекичко юмрук, ще наклони глава настрани, от което цялата чернилка на дългите ѝ коси ще се разпилее по рамото ѝ като нефтено петно, и ще те погледне изморено. След това дългите ѝ пръсти ще се пресегнат към бедрото ѝ и ще измъкне дългата габрова пръчка изпод черния шлифер, който никога не сваля. Не, дори не си помисляй че ще си по-бърз от нея - по-бързи от нея няма. Може би няма да е толкова силна колкото теб, главно защото ще се сдържа, но ако има нещо, което умее по-добре от всички смъртни хора, срещу които се е изправяла досега, е да мисли по-светкавично и да действа по-бързо от тях. Затова - да, ще изстреля някое заклинание, което ще те парализира, да, то ще те уцели и ще те остави безпомощно застинал насреща ѝ и да, ще те подмине като пътен знак.
Не, недей да се разстройваш че те е било някакво си там нисичко и кльощавко момиче. Ако я познаваше наистина, щеше да си поласкан че изобщо се занимава с теб.

Накрая, след като вече те е подминала, дори няма да се обърне за да ти хвърли един последен поглед. Просто не си важен. Ако не си свързан по някакъв начин със задачата ѝ, съществуването ти няма никакво абсолютно никакво значение за нея. Защото тя не е дошла чак до тук за да си прави приятели, с които да си пие кафето и да си говори за мъжки проблеми. Честно казано, всички съществителни имена от предходното изречение не са ѝ проритетни. Няма приятели, не пие кафе, а за мъже никога не ѝ е оставало време. Не, недей да мислиш че е някаква загубенячка - просто обича работата си прекалено много, за да се занимава с някакви си странични неща. Мисля, че мъгълите имат много удачно наименование за това на какво наподобява тъмнокосата девойка, а именно - работохоличка. Или Терминатор - ако вземем под предвид и крайната ѝ липса на интерес относно каквото и да било друго освен задълженията ѝ и тоталната ѝ липса на чувства относно когото и да било от обкръжението ѝ. Единственото, което беше важно, беше да изпълни задачата си правилно и ефикасно.
Защото животът на Мика Ууртио беше посветен на Министерството.
И нищо друго не беше дори минимално интересно в нейните очи.

А защо в момента беше във Великобритания ли? Не знам. И тя не знае.. все още. Но знае кой ще ѝ каже. И точно натам се е запътила в момента.

___

Допълнително:
пушачка е
изключително сериозна и прозорлива
няма НИКАКВО чувство за хумор и не разбира от сарказъм
много ясно изразен финландски акцент
алергична към по-голямата част на животинския свят
множество белези по гърба, които наподобяват крила
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Jun 16 2017, 16:53
Post #46


и тъга нататък...
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 9
Joined: 16-June 17
Member No.: 17395

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Рождена дата/Зодия: 15.02/Водолей
Патронус: Котка
Способност: Зоомаг (Черна котка); ЛиО; Илюзионизъм
Пол:Момче





Айрис Онейра
36 годишна
Окото на Ра

***


"Трябваше да го оставя. Моето малко красиво момченце. Трябваше да го оставя и никога да не поглеждам назад, защото обърнех ли се дори само веднъж, нямаше да мога да продължа. А трябваше. Трябваше да го оставя.
С годините се научих да повтарям тези думи като мантра, докато накрая не го повярвах напълно и си забраних да мисля за него, да мечтая за него. Прогоних го от сънищата си, прогоних представата за това колко много би приличал на теб.
Имаше твоите очи. Това е едно от малкото неща, които си спомням със сигурност и което не можах да изтрия дори със собствените си илюзии. Онези ясно сини очи, като небето, точно след като изгрева е преминал и денят обещава да е всякакъв. Можеше да видиш всичко в тях. От спокойствието на лятото, до най-бурните ветрове, чак до тъжното дъждовно синьо на самотата.
И името му. Само това си позволих да му оставя. За да може един ден да го намериш…

Ако четеш това, най-вероятно не съм между живите. Какво клише. Не посмях да му дам твоята фамилия, Том, защото го запазих в тайна от теб, когато заминах за Европа, без да ти кажа и думичка. Не посмях и защото щяха да го намерят други, а и защото знаех, че не е твоята истинска, а име, което Лоугън ти е дал… един непрестанен вой в тъмното, самотен, болезнен. Не исках това за него. Не исках това за теб. Не исках това и за себе си.
Трябваше да го оставя.
Зная, че няма нужда от дълги и сълзливи реплики тук, защото ти си човек, който разбира живота от малко думи. Дори без думи.
Ако четеш това, вероятно съм намерила смъртта си, както трябваше да стане много отдавна, в онзи ден, в който ръката ти улови моята за първи път. Не търси начин да разбереш от къде идва това писмо. Знаеш, винаги съм имала своите начини да остана скрита в илюзиите на другите. Сега обаче наистина ме няма. Безумно, бездумно ме няма. Освен думите си, оставям и един ключ, който отваря определен трезор в Гринготс. В него няма нищо ценно, нито специално, но всичко, което една майка може да остави на детето си може да бъде точно такова. Не зная обаче дали той ще може да разбере.

Съжалявам, че оставям тази отговорност в ръцете ти и ще разбера, ако не би поискал…
Бих се засмяла, ако можех. И двамата знаем, че ще поискаш. И двамата знаем, че няма да оставиш нещата така.
Ако можеш… ако опасността е отминала, ако самият ти си жив, ако…

Името му е Брендън.
С времето очите му може да са се променили…
Но само по тях ще го познаеш."

***


Външен вид: с типичните черти на котка, смугла кожа и очи, по-черни от нощното небе, Айрис би могла да смае всеки. Не е красива, не и в общия смисъл на думата, но всичко в нея, от тежката черна коса, отрязана на перфектна черта, през бадемовите очи, които сякаш бяха огромни зеници, които се впиваха в съществото ти и проникваха до най-дълбоките ти блянове, чак до дребничката фигура с хубави обли бедра, бе създадено, за да изпълнява желания.
Умът ѝ най-вече. Тази безкрайна Вселена от мечти можеше да погуби всеки. Със сигурност и самата нея…

Характер: а беше толкова тиха. Сякаш котка, седнала на перваза, чиято опашка отмерва секундите до края на дните ти. И ходеше така. Все едно не стъпваше по земята, сякаш краката ѝ бяха лапички, които не издаваха нито звук. И както бе мека и кротка, мъркаща и сладострастна, така за никого не беше тайна, че погледнеш я веднъж в очите - няма кой да ти помогне. Само, ако не бе хронично тъжна… само ако някой, някога, не я бе повредил така отдавна, така безвъзвратно, че да я накара да мълчи почти постоянно и да се срамува от всеки комплимент…

История: затова се влюби в него, нали? Защото ѝ подаде ръка, защото я защити, когато никой друг не искаше да го направи. Защото бе твърде малка и слабичка, за да си заслужава усилието. Защото беше безполезна, колкото и да им даваше и колкото и да правеше, то все не им стигаше. Само той я видя наистина, отвъд всичките ѝ тайни, сълзи и тишина…
Само Том.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Jun 28 2017, 18:16
Post #47


Аврор
Group Icon

Group: Служители на МнМ
Posts: 4
Joined: 28-June 17
Member No.: 17431

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Патронус: Черна Мечка
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Аврор
Пол:Момче





(IMG:https://images.gr-assets.com/hostedimages/1471253330ra/20015305.gif)

Грейсън Калахан Kовик

| бивш възпитаник на дом Грифиндор |
31 годишен | израснал в Камборн, Корнуол, Югозападна Англия | чернокръвен




Някога... дали тя някога щеше да ми прости?
Щеше да прости всичките ми грешки и щеше да се усмихне, когато впие очи в моите?
Не...? Може би така щеше да бъде най-добре... поне засега. Поне докато суровата част в мен не се подадеше малко на меката.
А до тогава щеше да измине доста време и щеше да ми бъде нужно нещо по-силно от просто времевърт, за да върна времето назад...

____________________________
*По характер е чаталест/раздвоен, както и задник, но ако се държите добре и той ще отвърне със същото.
Предпочита да се обръщат към него само с Грейсън или Калахан.

Поправена е възрастта на героя.



This post has been edited by Грейсън Ковик: Aug 5 2017, 14:05
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Jul 6 2017, 10:33
Post #48


hyggelig
Group Icon

Group: Разсилни
Posts: 11
Joined: 9-June 17
Member No.: 17382

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Магипортиране: Да
Пол:Момче





Ейбрахам Магтърдъск
magt - енергия, датски




Пустиня.

Глухо, изолирано, не чуваш, не усещаш. А и рядко се вижда нещо различно от необятността на пясъка, който е навсякъде. Ако се погледнеш отстрани, можеш да го видиш и в себе си - как те превзема, изгаря те, кара те да се чувстваш нищожен, но същевременно те зарежда с незаинтересованост. И с омраза.

Ейбрахам Магърдръск си беше една пустиня, в която оазисите се броят на пръстите на едната ти ръка (и всеки оазис е собственост на някого). Повечето хора си мислеха, че той е един от онези типове, които са родени така и малкото неприятни обстоятелства са ги направили още по-мрачни и враждебни. Но повечето хора не могат да гледат по-далеч от носа си. Затова нека разясня как стоят нещата...

Ейб бе син на трето поколение преселници от Дания, което си личеше както по светлите му очи и коса, така и по фамилията му. Биволското му спокойствие също доказваше скандинавските му корени. И точно за спокойствието и хладнокръвието му се носеха легенди - можеше да ти каже, че ще те убие така, сякаш те канеше на чаша чай. Знаеше как да използва минимално количество думи, но да каже повече, отколкото някои хора казват с цяла книга. Умееше да борави с езика на тялото и доста често го използваше повече, отколкото другия си език. Вярваше в себе си. Знаеше възможностите си. Но всичко, което показваше, наподобяваше пустиня повече от каквото и да е друго.

Отгледан от любящи родители, Ейб е бил добър и възпитан до момента, в който г-н и г-жа Магтърдъск осиновили дете, което ще наричаме Другия за удобство на повествованието. След осиновяването, Ейб се превърнал във второстепенна грижа, тъй като Другия бил проблемен. Започнали да обръщат на Ейб все по-малко внимание и считали, че той може да се справи с проблемите си и сам. Тогава започнал да гради пустинята в себе си - стъпка по стъпка, една подир друга. Открил способността си и се чувствал като изрод, но всеки път, в който се опитвал да говори с родителите си, те се занимавали с Другия и Ейб бил принуден да преодолее всичко съвсем сам. Това неминуемо довело до развитие на резистентност към изразяване на емоции, дълбока болка от рязката промяна в отношението на родителите му и още куп психически травми, които така и не могъл да излекува. В Илвърморни имал още повече проблеми, защото не знаел как да се държи с познатите си, отблъсквал ги и ги принуждавал да не искат да имат нищо общо с него.

Проблемите се наслагвали като домино, от всеки произхождал нов, и Ейб споделял малка част от тях само с най-близкия си приятел - Чарлз.

Годините минавали. И двамата пораснали, но запазили странните си взаимоотношения, от които и двамата печелели толкова, колкото и губели. Ейб се превърнал в студено, лишено от почти всякакви чувства (освен омраза) чудовище - а това довело до най-тъмната страница в живота му.

Разградил Другия на съставните му части.
До днес от него няма и следа.
И единственият, който знае за това, е Чарлз.

Пустините крият тайни, заровени дълбоко под вековните пясъци. Всеки, който иска да се докосне до тях, трябва да копае надълбоко. Но да копаеш в пясък е трудно, особено когато е сезонът на пясъчните бури.




* Смесена кръв;
* Хладнокръвен до мозъка на костите си - каквото и да му съобщят, го приема с безизразна физиономия;
* Не го е страх да убива, но не е безразсъден в злините си;
* Възхищава се на езика и го ползва минимално - старае се почти да не говори, а когато казва нещо, то е на място;
* Елементарист е - владее енергията, но това не е единствената му способност - другата е регенерация;
* Ядосай го веднъж и си създай враг за цял живот.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Aug 2 2017, 13:44
Post #49


Специален Пратеник на МнМ
Group Icon

Group: Служители на МнМ
Posts: 5000
Joined: 6-March 10
From: а Δ
Member No.: 14480

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: Множество татуировки.
Рождена дата/Зодия: 18/01 Козирог
Патронус: Дракон
Способност: Зоомаг(вълк)/Регенерация
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Черни Изкуства
Facebook:
Skype:
Пол:Момиче





Глава 43
*spoiler alert - Последна*

(IMG:http://picbg.net/u/75036/62351/863093.jpg) (IMG:http://picbg.net/u/75036/62351/863094.jpg)


Казват, че е трудно да започнеш края. Но всъщност… за мен не е. Някак си точно на мястото. Всичко се нуждае от завършеност, рано или късно. Дори, когато си практически безсмъртен, животът трябва да свърши. Том Оул трябва да умре.
Това прозвуча като заглавие на екшън от деведесетте, който противно на очакванията ви не се оказва слаб и безсмислен. Том Оул трябва да умре. Колкото и да ми е трудно…

На онези от вас, които не знаят нищо за него ще ми е мъчно да разкажа всичко от начало. Нито ще имам силите, нито ще мога да го изпиша още веднъж, и за да бъда честна, дори не искам. Може би всички заслужавате един последен поглед, при това от високо, за да видите веднъж завинаги цялата картинка, но не мисля, че ще имам възможността да ви го предоставя без да рухна. Затова се насладете на последната глава доколкото можете.
Тук свършва историята.

Най-накрая навън. Най-накрая свободен. Като глътка свеж въздух. Най-накрая. Сигурно ще го повторя още няколко пъти, но от мига, в който Том Оул получи името си, точно това, което всички вие знаете и изписвате къде със страх, къде с благоговение, респект или чист ужас, Том Оул никога не е бил свободен човек. Затова сега, като предсмъртно желание, съм длъжна да му дам тази година извън училището, далеч от учениците, далеч от това, което всички очакваха или искаха да бъде…
Най-накрая. Какъв хубав израз. Най. Накрая. Точно преди… края.
Една меланхолична усмивка изплува на устните ми и се чудя точно колко самотна ще бъда, когато това между мен и него свърши. Вероятно безкрайно много. Безсилно много. Зверски много.

Не го разбирайте погрешно, самият той едва ли се чувстваше свободен. А сигурно би, ако знаеше какво му предстои. Да преминеш от училището към Министерството не те кара да се чувстваш по-малко натоварен, дори напротив. Отговорностите изведнъж стават по… не, не по-големи. Няма по-голяма отговорност от грижата за онези, които ще те наследят, но може би по… опасни. По-крайни. По-истински. Ако при работата с децата садиш жълъд и понякога не доживяваш да видиш дъба, в Министерството нещата се случват мигновено, понякога за частица от секундата, в която не можеш дори да мигнеш. Още повече, когато си специален пратеник. Знаете ли какво означава това? Да вършиш онази работа, за която никъде не се изписва протокол. Не мръсната, не черната работа. Онази, която никой никога не вижда и за която никой никога не говори. Защото е по-опасна от всяка друга и защото коства прекалено много. Това е онази работа, за която няма да ти дадат медал, няма да те потупат по главата и да ти кажат “Добро момче”. Ако случайно имаш жена и деца, което е трудно за вярване, може би Министерството ще ги овъзмезди до края на животите им с посмъртната ти пенсия, защото, о, да, ако си Специален Пратеник, шансът да останеш жив за дълго или да излезеш от системата докато още имаш време е нещо средно между малък и никакъв.
И тъй като не съм сигурна за свободата, мога поне да ви кажа, че до известна степен беше щастлив. Доколкото един Козирог може да бъде щастлив, разбира се. Все пак, да не бъдем прекалени оптимисти. Може би, с много късмет, щеше да има повече време за красивата си годеница. Може би, с повече късмет, щеше да има време да открие и остатъка от историята си, която самият той още не знаеше. Може би, със съвсем мъничко късмет щеше да остане жив…
Може би. Но в този форум късметът е статистика, която в един момент се изчерпва. И тогава си сам срещу целия свят.


____________
Но край с лирическите отклонения, защото ще се разплача.
Да видим какво трябва да знаете за Том Оул…

* Зоомаг /вълк/, Регенериращ; 43 годишен.
* Много бивш Тъмен Магьосник. Всъщност по душа никога не е бил, но понякога животът те принуждава да си много неща, които не си. По този повод обаче прекалено малко хора му имат доверие извън училището, да не кажа почти никого, освен самият Министър и вероятно Лисандър Латуан.
* Бивш преподавател по Трансфигурации и Защита срещу Черните Изкуства.
* Основател на Войнството.
* Силно татуиран по ръцете, гърдите, стомаха, врата и дори лицето. Няма никакви татуировки по гърба и краката обаче. Имайте предвид, че татуировките не са просто мастилени красоти… някои от вас знаят за какво говоря.
* Том Оул НЕ Е истинското му име, а даденото му от Лоугън Стрейндж такова.
* Няма да се поколебае да ви свети маслото, ако му прелеете чашата.
* Шиндаж Ферер е най-добрият му приятел. Особено близък си е с Ерида Тунглид, Феликс Парфит и Лука Леброн (въпреки че с последния не си говори особено много).
* Сгоден за Шаия Туран, Директор на Свети Мънго, което е нещо като обществена тайна, никога не е крито умишлено, но и не се говори много за него.
* В и н а г и изглежда като Един Милион Долара.

User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Aug 3 2017, 8:04
Post #50


Журналист на Свободна Практика
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 1322
Joined: 12-December 10
Member No.: 15469

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Отличителни Белези: Висок, красив, строен
Патронус: Джак Ръсел Териер
Способност: Легилимантика и оклумантика
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Журналист
Пол:Момче





Тери Крейг Шеридън


(IMG:https://static.tumblr.com/5a735adcefde2b795dac71ca3933426d/9fzyjxz/8wUoom5ar/tumblr_static_1k8ng9yxkssg4kc0ow4ksgkgc_640_v2.jpg)
Luke Evans

28-годишен

Бивш Рейвънклоуец
Бивш пефект
Бивш гончия и бияч

Настоящ журналист на свободна практика


- Седни, Тери. Настани се удобно. Цялото време на света е пред нас.
- Времето е пари, господин....?
- Никой. Наричай ме господин Никой.
- И къде точно се намираме в момента?
- Никъде.
- Аха, ясно. Господин Никой от Никъде.
- Точно така. Тери Крейг Шеридън, от Манчестър.
– Възрастният мъж отвори папката пред себе си и прочете с делови тон първите два реда от съдържанието й. – Това ли е всъщност истинското ти име?
- Разбира се. Какво друго би могло да бъде?
– Ама че досада. Тери бе наясно, че тази тайна среща се провежда от човек, който е напълно наясно какво прави и с кого разговаря. С кого провежда интервю, всъщност. Тези съмнения в името му бяха малко досадни. Сякаш можеше да излъже.
- Терънс, например.
- Не. Просто Тери.
- Добре, просто Тери. По същество тогава...
- Не ми педложихте нищо за пиене.
– Уместна забележка. За изискания и изтупания си вид Господин Никой явно не можеше да се похвали със същите маниери и обноски. Или поне такъв вид си придаваше. Така правеха старите кучета в журналистиката. Атакуват те директно, свирепо и като лешояд, нападащ мърша. Макар и все още млад и зелен, Тери имаше известен опит зад гърба си вече бе разговарял с немалко хора като Никой. Подобни поне. Мистериозни, загадъчни и други, които просто си бяха чалнати.
Думите му мигом бяха придружени от чаша кафе и купичка с овесени бисквитки.
- Цигара? Нещо по-силно от кафе? – предложи Никой и се подсмихна под мустак.
- Пробвате ме, нали?
- Разбира се. Знам, че не пиеш и не пушиш.

Кимнаха едновременно.



- Защо продължаваш да отказваш работа в „Пророчески вести“?
Този въпрос бе логичното начало и Тери го очакваше. Поклати глава с видима досада и понечи да се изправи, но Никой вдигна ръка, за да го възпре.
- Просто въпрос, момче. Не ти предлагам работа там. Не работя с тях. Просто ми отговори.
Това не го очакваше.

През последните пет години най-популярният британски магьоснически вестник бе осъществил поне дузина неуспешни опита да го привлече в редиците си. С всеки изминал разговор между Тери и представител на медията отношенията им ставаха все по-изострени. Той все по-упорито продължаваше да им отказва, а те все по-настоятелно продължаваха да го търсят. На моменти дори му се струваше, че са на косъм да прибегнат до незаконни методи да го принудят да работи за тях. Слава Богу – нито семейството му, нито Кейтлин бяха пострадали заради твърдите му откази.

- Да речем, че преследваме различни цели – бавно отвърна Шеридън и се настани обратно в стола си. Придърпа към себе си подноса с кафе и си наля в чашата. Бисквитите не ги докосна. Изглеждаха му доста съмнителни. И именно заради тях не отпи веднага от кафето.
- Какви толкова различия биха имали хора от един и същи бранш?
- Аз работя с истината. А те – с това, което им се подшушне да напишат
– сви рамене момчето и почти извъртя очи.
- Разбирам...
За момент Тери се зачуди дали Никой наистина го разбираше какво му говори. Но в следващия миг тръсна глава и се отърси от тази мисъл. Естествено, че разбираше. Щом не си казваше името, щом дори и мястото, на което се намираха, изглеждаше изфабрикувано (сякаш в мига, в който го напуснат, щеше да бъде безвъзвратно заличено от лицето на земята) – значи държеше сериозни козове в ръкава си. Във всеки ръкав, във всеки джоб, дори и във всеки подгъв на всяка от дрехите си.

- Защо ме повикахте?
- Бих искал да рабо...
- Не работя за никого. Мисля, че уточнихме това.
- „Пророчески вести“ далеч не са най-голямата сила в магическите медии, младежо.
- Никога не съм твърдял подобно нещо
– усмихна се Тери и се облегна назад. Все още не отпиваше от кафето си.
- Както бях започнал да казвам – бих искал да работим заедно. Не ти за мен или аз за теб. А заедно.
Това беше нещо ново. Интересно – определено. Предизвикателство, за което имаше нужда от време да осмисли, но вече бе пределно ясно, че Никой нямаше да му даде такова. Щеше да настоява за отговор сега. По време на срещата, не и след нея.
- Това значи ли, че трябва...
- Да. Отговаряш сега. Втора среща няма да имаме... освен ако не се съгласиш.

Прокашля се тихичко. Побутна чашата с кафе и я завъртя в ръцете си.
- Каква е задачата? – бе краткият отговор, на който бе способен точно в този момент.
- Защо си мислиш, че ще е само една?
- Това е изпитателен срок, нали? Поставяте ми една задача. Ако се справя – получавам уважението и доверието ви. Ако ли не – ще ми пренастроите паметта, при това до такава степен, че да полежа дълго в Мънго.
– Погледна го право в очите и се намести още по-удобно в стола си, облягайки лактите си на масата. – Нали?
- Бързо схващаш. Точно така.
- Задачата?
- Книга.
- Каква книга?
- Ти ще я напишеш. Аз ще ти осигуря връзките за местата и хората, с които ще имаш нужда да се срещнеш. Трябва да имаш предвид, че не всички ще са хора...
- ... и не всички ще са така любезно настроени и готови да съдействат като Вас, господин Никой.
- Именно.
- И моят хонорар ще бъде... ?
- Убеден съм, че не търсиш пари.
- Именно.
– Тери със задоволство го изимитира, което видимо се понрави на Никой.
- Едно нещо. Каквото пожелаеш. Ти ще решиш какво. Аз имам властта и способността да ти предложа всичко.
Момчето кимна рязко и се изправи. Не се ръкува с Никой. Не му бе в стила.
- Ще се чуем отново скоро – добави Никой и се подмисхна след отдалечаващия се Тери.

User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Aug 7 2017, 23:36
Post #51


Ръководител на Отдел РКнаМС в датското МнМ
Group Icon

Group: Служители на МнМ
Posts: 2
Joined: 7-August 17
Member No.: 17557

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Пол:Момче





Клаус Мортенсен
55-годишен




20-ти септември 2020-та година. Най - черният ден в живота на Клаус. Току - що погреба съпругата си с която бяха се запознали още като деца в Дурмщранг. Първата и единствена любов в живота му. Която роди едно прекрасно русокосо момче учещо сега в Хогуортс. Как трябваше да му каже, че майка му е починала? Изобщо налагаше ли се да го прави? С Кенет никога не се бе държал като с част от семейството. Винаги го притискаше, винаги изискваше повече и повече, винаги го хулеше когато не се справя, винаги му обясняваше, че няма по - важно от учението, винаги му тропаше с крак когато Кени изисква да става на неговата. Ала това се дължеше на едничкият факт, че синът му има потенциал, но отказва да го разкрие. Поне с майка си се разбираше някак. А сега? Рано или късно Хогуортс ще затвори врати и той ще се прибере обратно в Дания. Тогава какво ще прави?
Ернст се приближи до брат си, потупа го утешително по рамото и застана до него. Не си казаха нито дума, просто мълчаха. Нямаше нужда от диалози, знаеше, че в момента Клаус се чувства изгубен. Дори още утре да се върнеше на работа и колегите от Отдел Регулация и Контрол на Магическите създания да му изкажеха своите съболезнования нямаше да помогне. Клаус Мортенсен от този час, тази минута, тази секунда рухна. Срина се. Избухна в сълзи пред брат си с когото никога не са били близки. Плака си на рамото му и си мислеше за всички хубави моменти с Марта. Тя го правеше по - добър човек, тя беше по - добрата половина, тя постоянно му повтаряше, че е най - прекрасният човек на света.
Ами Кенет? Винаги го е обичала макар да не го показваше по най - добрият начин. Та, дори когато му повишаваше тон, а това се случваше често, сърцето й се късаше. Обаче бе приела методите на съпругът си - да бъде строга и взискателна. Да го научат на дисциплина.
Ернст продължаваше да мълчи. Докато най - накрая не попита дали все пак няма да е добре да му кажат на малкия, за да знае. Клаус поклати глава в отрицание. Не. Не можеше да причини тази болка на още някого. Не можеше да му позволи да остави приятелите и учението си, а той точно това щеше да иска.
Дошлите да окажат почит стояха в страни, изчаквайки моментът на емоционална нестабилност да отмине.
Ернст само им помаха с ръка да заемат местата си около двете съединени маси. Не бяха много, двадесет на брой. Семейство Хус също бяха сред тях. Както и семейство фон Брандт с които се запознаха в Париж и станаха свидетели на началото на болестта. Но да се върнем за кратко на Хус. Да, понаваха се. Да, Клаус Мортенсен и Ян Йозеф Хус се познаваха много добре. Често когато се налагаше да пътува, датчанинът използваше услугите на компания Хус. Обичаше да плава. Бяха се събрали на едно от ежегодните събирания на старите традиционни магъоснически фамилии от Европа. Още тогава двамата мъже си допаднаха, тъй като споделяха сходни характери - искаха най - доброто от децата си и изтискваха всяка капка енергия от тях за да го постигнат.
Що се отнася до Хейдън и Серафина - двамата нямаха нужда от покани. Още щом разбраха, че новата им приятелка се е споминала отидоха на гости на Клаус за да го подкрепят. Кой каквото ще да говори, обаче това бяха едни много приятни хора.
Останалата част от гостите не бе по - малко интересна. Виждате ли, въпреки че Мортенсен като фамилия да бе изгубила своят блясък, все още означаваше нещо в тези среди. Понякога само името ти бе достатъчно за да всееш респект.
Хус първи стисна ръката на Клаус когато се появи при гостите си. Размениха си няколко реплики, след което и другите последваха примера му. А горкият човечец така искаше всичко да приключи, да се прибере, да се изкъпе и повече да не стане от леглото. И не спираше да мисли за Кени. Ако по някакъв начин разбереше, че майка му е починала от рак?
Подметна на Ернст, че не издържа повече и се прибира. Помоли го да се погрижи за гостите, при което, разбира се, брат му се съгласи. Разбираше болката му.
Само пет минути по - късно Клаус се оказа в празната двуетажна къща. Изглеждаше му така далечна и непозната, че сякаш току - що е попаднал на чуждо място. Нямаше го они повик, че вечерята е сервирана, нямаше кой да му припомни, че не е културно да не целунеш съпругата си за добър ден. Множеството окачени картини като че ли бяха прашасали. Осветлението бе като в църква, едно такова мрачно и тягостно. Нямаше сили да влезе в спалнята. Точно там я намери онази вечер в която се прибра. Лежеше неподвижно, не дишаше и...беше си отишла. Затова си легна в стаята на Кенет. На онова легло на което тя му четеше приказки само до преди няколко години, защото детето имаше проблеми със съня, като всички на неговата възраст. Толкова много спомени, толкова много време и никакъв шанс да й каже за последно колко много я обича. По дяволите, само преди два месеца бяха в Париж! Проклетият Париж където тя се разболя. Така и не разбраха защо. Събори я за отрицателно време, като проклятие, само че не намериха следи от такова.
Затвори очи. Опита се да заспи, но не успя. Безброй образи, кой от сватбата им, кои от първата им целувка в мрачните коридори на Думрщранг, кой от раждането на Кенет... Нямаше да я преживее никога. Обаче си даде срок от три месеца за да се събере, тъй като трябваше да бъде силен и за синът им. Да го излъже как майка му в последният си миг е изрекла неговото име. Да му каже, че всичко е наред, да го прегърне за първи път от...не помнеше кога и да му обясни, че не е проблем, ако плаче. Че сълзите лекуват повече и от времето.
Можеше ли да намери такива сили? Можеше ли да диша отново?

This post has been edited by Клаус Морртенсен: Aug 8 2017, 6:34
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Aug 11 2017, 18:47
Post #52


Завършила
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 4413
Joined: 3-October 09
From: София
Member No.: 10998

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Способност: Легилимантика и Оклумантика
Пол:Момиче





(IMG:http://www.prikachi.com/images/828/6126828Y.jpg)


Алиша Браун
35 години; нечистокръвна
Бивш дом Рейвънклоу
Безработна
Без постоянно местообитание


***
- Благодаря, благодаря…

… затова, че потенциалът, който имам ме доведе дотук… До сцената на този долнопробен бар, с китара в ръка и с глас, който само заблуждава, че е добър; заслугата всъщност е на обичайното ми оскъдно облекло, както и на завъртените от алкохола глави на посетителите. Усмихвам им се лицемерно и слизам с котешка походка от сцената. Знам какво виждат очите им - дълги крака, примамливо полюшващи се бедра, катраненочерните кичури, танцуващи върху голите ми рамене. Красотата ми, останала недокосната от годините, се превърна във всичко, с което разполагам сега.



Настанявам се грациозно на бара, китарата е изправена до мен. Жестът на ръката ми е едва забележим, но достатъчен, за да прикани барманът да ми донесе обичайното. И само след миг пред очите ми се материализира чаша, пълна с тъмен кехлибар. Между устните ми вече е прокарана цигара… Така и не успях, нито пожелах да ги откажа, след всички тези години… Претърсвам джобовете на палтото си за запалка, и тъкмо започвам да губя търпение, когато…
- Може ли? - дрезгав мъжки глас, идващ някъде отляво на мен.
И още преди да е дочакал отговора ми, огънчето на цигарата ми лумва. Дърпам от нея сладостно, само както би го направил дългогодишен пушач, нетърпелив да утоли никотиновия си глад.
Непознатият сяда до мен. Не му благодаря, поглеждам в него. По-продължително, отколкото ми се иска. Погледът ми обхожда правилните очертания на лицето му, високите скули, тъмносините очи и непокорните руси кичури коса. Усещам, че съм прекалила в съзерцанието си, когато по устните му се разлива самодоволна усмивка. Мамка му.
- Прекалено самонадеяно, не мислиш ли? - питам го, възвърнала бързо самообладанието си.
- Никога не е прекалено.
Прав е. Аз самата нямам предел на самонадеяността си, на цинизма, на усещането си за превъзходство. Нямам предел и на гордостта, нито на ината си. Но когато някой отсреща се изяви като въплъщение на най-лошите ми черти, се превръщам в раздразнена лъвица.
- Усетих неточности в тоновете - прекъсва внезапно хода на мисълта ми.
- Моля?
- Не си певица, нали? Бива те с китарата, но…
- Какво, по дяволите, си позволяваш?

Бум! Фитилът е запален. Избухвам така внезапно, че непознатият се сепва от висотата на гласа ми. От ругатнята. От разкривеното ми изражение. Не е наясно от колко малко мога да се запаля и колко бързо мога да се възпламеня. Да, предполагал е, че съм гореща, но чак пък толкова…
- Неточностите в гласа ми са толкова дребни, че дори на професионалист не биха направили впечатление.
- Щом казваш…
- Има нещо ужасно сбъркано в теб
- изсъсквам и паля нова цигара.
Едва ли изражението ми в този момент би могло да бъде по-раздразнено. Нервната ми система винаги е била нестабилна, но годините я очукаха още повече. Сега пия повече и пуша повече отвсякога. Особено откакто съм сама, свиря по баровете за мизерни пари и нямам дом. Живея сред мъгълите. Нямам приятели. От втори курс не разполагам и със семейство. Всичко, което преди ми носеше удоволствие, се стопи - куидичът, пътуванията, мързелуването на плажа… Загубих всичките си позиции в магьосническия свят и нямам ни най-малка представа как въобще успях да се докарам дотук.
- Не мисля, че при теб нещата стоят по много по-различен начин, скъпа…
- Нямаш никаква представа как стоят нещата при мен
- отвръщам му; напрежението в гласа ми вече е спаднало, ядът се е отдръпнал от лицето ми. Настроенията ми винаги са се менили като влакче на ужасите… със смъртоносни завои…
- Покажи ми тогава.
Попивам нотката на предизвикателство, поемам я жадно, оставям я да флиртува изкусно със съзнанието ми. Хазартът на живота ме прави ужасно нетърпелива. За всяко ново усещане. Някое от тях би могло да бъде моето спасение… Господи, толкова имам нужда да бъда спасена…
Изпивам остатъка от алкохола за част от секундата и се изправям. Думите са ненужни, погледът ми винаги е бил по-красноречив от тях...

***


И ето, че отново се питам как се докарах дотук. Как сутрините ми се превърнаха в ритуално измъкване от чуждите спални. Как вече действам с отработен маниер, как всяко движение е премерено, всеки ход е до болка изучен. Държа обувките си на висок ток в ръка, за да не вдигам шум. Хвърлям бегъл поглед в огледалото, за да замаскирам следите от размазан грим доколкото е възможно. Отражение от дълги катраненочерни коси, изумително големи очи с цвят на кафе и порцеланова кожа; по устните ми - следи от червило и никаква следа от усмивка.
До стената лежи облегната китара ми. Взимам я и се спирам точно преди да отворя вратата. По навик, отработено. Погледът ми не се задържа по-дълго от три секунди върху разпилените по възглавницата руси коси. След това излизам. Тръгвам си отново, за да няма къде да отида… отново. Съчетавайки грацията на жена и маниера на мъж, превърнах себе си в хладно оръжие, неспособно да изпита емоция отново.


(IMG:http://www.prikachi.com/images/924/6126924y.jpg)
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Sep 3 2017, 16:36
Post #53


Завършил
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 1350
Joined: 22-October 10
From: Велико Търново
Member No.: 15404

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: Оптимист
Патронус: Енот
Способност: Левитация/Зоомаг (аляски маламут)/Заемане
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Няма
Facebook:
Skype:
Пол:Момиче





(IMG:https://s26.postimg.org/bfwp6bkmx/large.jpg)

Себастиан „Чейс” Сантиаго
осемнадесетгодишен
Скейтър | Меломан | Мечтател
летящ ∆ зоомаг ∆ заемател
живее в градът на ангелите
Бивш хафълпафец и бъдещ магизоолог


Е, това беше. Свърши се. Завърши.
Вече нямаше да тича из коридорите на замъка, забързан за поредния час. Нямаше да става рано всяка събота за тренировки по куидич, нито да се тревожи за мачове. Свършиха се дългите часове прекарвани над книгите в библиотеката, заради предстоящите изпити. Край и на нощите, в които Оул ги тормозеше с Войнството. Надпреварата за Купата на домовете вече лежеше на нечии други плещи. Но всичко това означаваше и друго – край на куидича, на шоколада и кексчетата, както и на часовете с Амбър в Общата в стая. Вече нямаше да се промъква из замъка с Аури, нито да краде алкохол с Алекс, нямаше да има разговори с Хюго, нито купони с малките язовчета… Толкова голяма част от живота му оставаше зад него. Всичко,което някога бе считал за досадно, сега бе започнало да му липсва.

Не се страхуваше да се откъсне от рутината, отлично знаеше какво да прави с живота си от тук нататък - щеше да се посвети на специализацията си. Бе решил, че иска да е магизоолог откакто професор Захариева ги бе завела в Магическия зоопарк. Още тогава бе изпитал желанието да разруши съоръжението и да освободи всички същества. Някой щеше да се пребори за свободата им. Поне това бе планът му преди година… Но през последните месеци много неща се бяха променили и съдбата, разбира се, бе объркала всичките му планове. Всъщност не бе виновна точно съдбата, не. Тя нищо лошо не бе направила. Том Оул бе човекът, който го просветли за начеваща война.

Което по никакъв начин не променяше плановете му. Просто ги отлагаше. Защото преди да издейства заповед за затварянето на Магическия зоопарк, трябваше да спечели една война, в която не знаеше къде му е мястото, нито с кого да се бие, нито къде… Но всичко това бяха бели кахъри, защото преди това трябваше да се изправи пред приемното си семейство и да им съобщи, че е магьосник. А си мислеше, че животът в замъка е труден. Край.
Начало.

Loading…
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Dec 29 2017, 13:34
Post #54


Mr. Adorable
Group Icon

Group: Разсилни
Posts: 1
Joined: 6-August 17
Member No.: 17551

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Пол:Момче





Дейл Амброуз
Възраст: 6 години, (18 август, лъв)
Местожителство: Сидни, Австралия
Кръв: Чистокръвен




6 years ago …

16-ти август…
Терминът й закъсняваше с два дни. Притеснена повече за бебето, отколкото за себе си, Оливия бе дошла в болницата седмица по-рано и двудневното закъснение започваше сериозно да я плаши, въпреки горещите увещания на доктор Симънс, че всичко е наред. Беше опитала тактично да избегне въпроса за бащата на детето, но изборът й да роди в мъгълска болница я постави в неудобното положение да си каже всичко, което й бе изискано като информация. Пък и в крайна сметка – това са мъгъли, нали така? Няма как да познават известните личности в магьосническите среди, камо ли пък да се сетят кой е бащата… Име като име. Като всички останали. А и не бе особено сигурна, че иска детето й да носи нейната фамилия. Бащината щеше да му подхожда повече, при все, че бе решила да го кръсти на Него…
В 02:25 на осемнадесети август Оливия роди здраво момченце, с тегло 3,500 кг и ръст от 52 сантиметра. На гривничката, която сложиха на ръчичката му, пишеше името „Дейл“.


Nowadays, somewhere in Australia



Котаракът прелетя над кухненския плот с бясна скорост, събаряйки след себе си коледната елха, а заедно с нея и купа, пълна с крем брюле.
- Дейл! – извика Оливия от банята.
- Не бях аз, мамо! – опита да се защити шестгодишното момченце и побърза да изправи елхата, от която паднаха няколко играчки.
- Изкарай котката на терасата, ако обичаш – долетя отново гласът й, миг по-късно заглушен от шума на течаща вода.


Дейл Амброуз, шестгодишния син на Оливия, се втурна бос и по пижама след котарака Саймън, който тичаше из всекидневната с такава скорост, че бе трудно дори да бъде забелязан. След десетминутна гонитба и борба, детето най-сетне надделя и мъркащата космата топка бе уловена, стисната здраво в прегръдка и изкарана насила на терасата, където първата й работа бе да си посети правоъгълния пясъчник…


Когато се върна обратно в стаята, Дейл срещна строгия поглед на майка си. Тя държеше в едната си ръка чифт чорапи, а в другата – чисто новичко костюмче от три части. Последва нова борба – този път такава, в която майка облича непослушното си дете, подготвяйки го за училище.
- Не искам шапка… - измрънка момчето и понечи да свали шапката от главата си, но Оливия не му позволи.
- Студено е и ще ти замръзнат ушите!
- Не искам…
- Остават две седмици до Коледа. Няма да си получиш подаръка!
– заплаши го с размахване на пръст майката, при което Дейл замръзна на мястото си.
- Ама… как така?
- Ето така!
– въздъхна Оливия и дръпна шапката от главата му. Размаха магическата си пръчка над непокорната му кестенява и къдрава коса в опит да я приглади, за да не стърчи във всички възможни посоки. – Няма да получиш детския модел на Квазард, ако не ме слушаш.


Всяка година се повтаряше едно и също. Покрай празниците много й тежеше, че е сама. През другото време как да е се справяше – Дейл ходеше на детска градина, сега и на училище. Вярно – мъгълски учебни заведения, но не това я притесняваше. Детето си бе заето по цял ден, докато тя ходеше на работа. Работа, която напоследък повече я отегчаваше, отколкото удовлетворяваше.


- Добре… сложи ми шапката… - сведе тъжен поглед детето и подсмръкна.
- Не на мен тия! – размаха пръст Оливия току пред лицето му и усмивката му мигом я озари. Широка една такава, от ухо до ухо, с искрящи бели зъбки, които никога не бяха вкусвали шоколад. Н.и.к.о.г.а. Никога. И въпреки строгия тон на Оливия, очите на Дейл светеха от вълнение. Щастливите детски очи, с цвят на шоколад, които Дейл бе наследил от баща си. Непокорната коса, стърчаща навсякъде – също. Едно същинско малко копие на баща си… Понякога толкова много й напомняше на Доминик, че сърцето й се свиваше само при мисълта за него…



- Здравейте, деца – поздрави ведро учителката – мис Лангдън. – От днес в нашия клас ще има нов ученик и искам да го приветстваме подобаващо. - Дейл пристъпи напред и се ухили широко. Няколко деца му отвърнаха по същия начин и дори му помахаха.
- Това е Дейл Амбърс…
- Не, не Амбър
с – намръщи се леко момчето и побърза да я поправи. – Дейл Амброуз.
- Да, извинявай. Хайде, седни ето тук, отпред, при Лили.

Момичето на име Лили се усмихна приветливо, когато Дейл се настани до нея.
- Днес, деца, ще си говорим за нашите семейства. За това каква е професията на вашите родители и за това каква е вашата професия – мечта. – Мис Лангдън погледна в очакване към Дейл, който само примигна неразбиращо. – И тъй като Дейл е нов, предлагам той първи да каже няколко думи за себе си. Какво ще кажеш, Дейл? Става ли така?
Ама че странна учителка.
- Ами… добре – сви рамене детето, огледа новите си съученици и започна: - Живея само с мама. Тате не е с нас. Разделили са се малко след като съм се родил. – Поне така му бе разказала Оливия, макар че истината бе съвсем различна, разбира се – Оливия бе изчезнала безследно точно когато бе установила, че е бременна. – Мама работи за правителството. Не знам какво – казва, че прави документи. Тате също работи за правителството. Ама не за това тук, в Австралия. Мама казва, че той живее някъде на север.
- Може би в Русия?
– ахна с видим интерес седящата до него Лили.
- Не е Русия. Мама казва, че е Англия. – Започваше да се чувства малко неловко да говори точно такива неща за себе си, а и при все, че целият клас бе вперил очи в него, допълнително го изнервяше. – Тате се занимава с опазването на реда.
- Ооо, той е полицай!
– плесна с ръце някакво момче, седящо точно зад Дейл. – И тате е полицай!
- Ами май че е нещо като много специален полицай. Има си много специална значка, ето, вижте – Дейл побърза да извади от раничката си едно албумче със снимки, където преобладаваха негови лични и на майка му, но имаше и една-единствена на татко му – с дълга до земята мантия, а на гърдите му бе закачена златиста значка на Британското министерство на магията. Преди да го запише именно в това мъгълско училище, Оливия бе предупредила сина си, че е по-различен от останалите деца. Той самият също разбираше, че не е като другите – например, веднъж бе оцветил опашката на котарака Саймън в ярко жълто – само с поглед, без да го докосва. И това се бе случило, когато котаракът го бе одраскал. Историята помнеше и друг случай – когато Дейл неволно бе счупил най-любимата чаша за чай на майка си, порцелановият съд от само себе си се бе поправил – момченцето само го държеше в ръце, изпитвайки неимоверен ужас какво ще му се случи, ако мама разбере.
- А защо е облечен така? – поинтересува се Лили. – Има много смешна дреха.
- Не знам, може би така се обличат в Англия? – Знаейки за по-специалната си същност, Дейл бе предупреден, че тя не бива да се разкрива пред никого в училище. И по този начин детето се чувстваше като таен супергерой – имаше си тайни способности, но никой не биваше да научава за тях.
- Как се казват вашите? – отново попита Лили.
- Мама се казва Оливия Уинчестър, а тате се казва Доминик Амброуз.



---
* с позволение на Ръководството


This post has been edited by Дейл: Dec 29 2017, 13:35
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post

3 Pages V < 1 2 3
Closed TopicStart new topic
2 User(s) are reading this topic (2 Guests and 0 Anonymous Users)
0 Members:

 



- Lo-Fi Version Time is now: 24th April 2019 - 3:10
Skin arobase by Forum informatique