IPB

Welcome Guest ( Log In | Register )









> Герои на Завършилите - 33УГ
post Mar 30 2017, 12:42
Post #1


Специален Пратеник на МнМ
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 5108
Joined: 6-March 10
From: а Δ
Member No.: 14480

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: Множество татуировки.
Рождена дата/Зодия: 18/01 Козирог
Патронус: Дракон
Способност: Зоомаг(вълк)/Регенерация
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Черни Изкуства
Facebook:
Skype:
Пол:Момиче





Всички настоящи Завършили/Служители на МнМ, НИП-ове и други, могат да намерят описанията си от миналата година - ТУК.
МОЛЯ не копирайте директно предишното си описание, а го развийте адекватно, в зависимост от това, което ви се е случвало.
Не забравяйте да се съобразите с ВЪЗРАСТТА НА ГЕРОЯ СИ - ТУК, защото и вие, като учениците сте пораснали.

_________
Aйрис Онейра - Завършила;
Алиша Браун - Завършила;
Аля Рошко - Тъмна Вещица;
Аляска Финли - малка мечтателка/на осем;
Албрехт Фауст - Аврор;
Алекс Роудс - Тъмен маг;
Анастасия Анашенко Втора - Владетел на Имперска Русия;
Анаис Калис - Тъмен маг;
Борис Стрезиев - Ръководител на Отдел Мистерии в Българското МнМ;
Валар Моргулис - Вокалистка на "Богъртите";
Влора Ашфорд - Член на ОзБР;
Гилгамеш - Тъмен Маг;
Глен Елдред - Агент на МИ6, Мъгъл;
Грей - Тъмен Маг;
Грейсън Ковик - Аврор;
Грим Феъргрейвс, Тъмен Маг, Върколак;
Г-н Абърнати - Собственик на "Магазинчето на Зонко";
Далин Елдридж - Главен Съветник на Министъра на Магията, Директор на Азкабан;
Дастан Фарад - Непродумващ;
Дейл - Шестгодишен, непослушен
Джоанна Гаримани - Вийла, Тъмен маг;
Доминик Амброуз - Ръководител на отдел Аврори;
Ейбрахам Мактърдъск - Тъмен маг;
Еребус фон Брандт - Завършил;
Йоан Сумасведшии - Лидер на Клана Баба Яга;
Йоанна от Змейково - Разказвач на приказки;
Крийп Куотър - Министър на Магията;
Ларакс Силвърмун - Непродумващ;
Лейла Улф - Член на Комисията за Унищожаване на Опасни Създания;
Лисандър Латуан - Завършил;
Льо Хип. Стърлинг - Собственик на "Всичко за Куидича"; Управител на "Мадам Молкин";
Майкъл М. Дж. Джеферсън - Бивш Зам. Директор на Хогуортс;
Мика Ууртио - Пратеник на финландското МнМ;
Мицуне Цукиширо - Бияч в националния отбор на Япония;
Мойморо Сакура - Тъмна Вещица;
Натаниел Бинтанг - Бивш преподавател по Астрономия;
Офелия Киин - Служител в Отдел за Размагьосване на Омагьосани Мъгълски артефакти;
Рикардо Албино - Бивш член на ОзБР;
Робин Х. Таггарт - Завършила;
Себастиан Сантиаго - Завършил;
Сивин Левота - Обучаващ от Изпитателeн център по Магипортиране към МнМ;
Тери Шеридън - Завършил;
Тиана Джерахян - Тъмен Маг;
Тилейн Лена-Роуз Блондо - Дизайнер;
Том Оул - Специален Пратеник на МнМ;
Томас Блухил - Ръководител на "Отдавна забравени артефакти";
Флоранс Орсей - Тъмен Маг;
Фредерика Дантонио - Завършила;
Чарлз Йарк - Тъмен Маг;
Шефа
Шизу Рейко - Управител на Хокайдо; Дипломат на Японското МнМ;
Ян Aржан Родерик Хътчкрафт - Тъмен маг;
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
3 Pages V  1 2 3 >  
Closed TopicStart new topic
Replies(1 - 19)
post Mar 30 2017, 16:32
Post #2


в реалността
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 269
Joined: 27-July 14
From: имението Ла'Туан
Member No.: 16510

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 16/10 Везни
Патронус: Гръмотевична птица
Способност: Зоомаг (синя червеношийка)/Пророкуване
Магипортиране: Не
Специализация/Професия: няма
Facebook:
Skype:
Пол:Момиче






Толкова много неща се промениха. Толкова много… за всички…
Само аз не се променям. Никога. Имам нужда да бъда константа. Да не помръдвам и с милиметър. Никога. Имам нужда поне едно нещо…
Затова не режа косите си. Все така дълги до кръста*, плътни, кестеняви къдрици, около бледо лице с морско сини очи. Затова не сменям мъгълския стил на обличане. Затова не мисля за Хогуортс. Затова не си спомням за Питър и Тимъти, и Кристън… Затова не говоря за тях. Затова не си мисля за обичане… никога, никога…
Nevermore…
Затова, защото светът има нужда от поне една котва… и нека бъда… аз…


Туп-туп…

Лисандър…


Робин Хууд Таггарт
18 годишна, мъгълокръвна
Бивш дом: Грифиндор
Зоомаг – Синя червеношийка, Seer


(IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857070.jpg) (IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857071.jpg) (IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857072.jpg)

В първи курс… ах, как не искам да си спомням първи курс… невзрачна, малка, изгубена. Откъсната от всичко, което познавам. От мъгълското си семейство. От братята си, от родителите си, от всичко, което обичах да правя. Всеки ден. Толкова бе самотно и чуждо… до степен да се отрека от магията. Дори не знам как преминах годината. По-скоро по милост, отколкото по заслуги.
И втори курс… като опит за бягство. Една птица със сини криле… да избягам от Хогуортс, да се махна. Да отлетя у дома. Но там са така щастливи, че дъщеря им е вещица… защо? Аз мога също като братята си да завърша елитна частна гимназия, да уча в Кеймбридж, да имам… мъгълско бъдеще пред себе си. Защо…

На тринадесет животът ме сблъска с тях. Първите ми приятели. Кристън. Питър. Как ме въвлякоха дори в отбора на Грифиндор… как… не зная. Но се почувствах… част от тях. От… дома, от… и дори от другите. Заедно с Тимъти и Огняна, и Ричард. От всички домове. От цялото училище. Приятели. Не мога да… но е така различно и истинско, и съм… щастлива… тук…
Когато всичко свърши с гръм и трясък в една пирамида. В един тих ужас. В четвърти курс. За да ги видя как почти не умират, как са загубени, изплашени, сами… как не мога да сторя нищо, за да помогна, за да… моите… приятели… моята… крехка, ранима, изплашена, невинна и нежна първа любов… с бликнали през устните кървави струйки, защото всичко е толкова… чупливо, нали? Като стъкло, като… сърцето ми.
Nevermore…
Никога вече. Никога вече няма да вложа чувства в никого. В нищо. Ще стоя на страна, ще бягам, ще се крия.

Връщам се. В мъгълския си подреден свят. Където няма магия. Където ги няма тях. Където не съм слаба. Където мога да направя всичко, което поискам, да бъда далечна, да се крия зад екрана на телефона си, да… да покажа на всички какво всъщност се крие от тях. Светът трябва да знае. За магията. За всички тях. За нас. За мен… трябва да знае, че ни лъжат, че ни крият. Че нещо се случва! Трябва! Ще им покажа, така ще им покажа… защото за всеки има място и никой никога не трябва да се чувства така сам като… мен.

Туп-туп…

Лисандър…
Какво си мислиш, че правиш…
Нищо… аз…

И после в очите му разбирам, че искрата е най-малката форма на пожар…

***


Допълнително: магията ѝ се отдава, въпреки че не я обича и я отрича. Предпочита да работи с руни и заложена магия от магиизточнции, вместо да разчита на магическата си пръчка.
Още от четиринадесет годишна започва да се занимава със стрелба. За разлика от приятелката си Кристън, която стреля с арбалет, Робин избира лъка. Все пак второто и име е Хууд. И не е само защото обича качулки.
Страхотно добър художник е. Обича да рисува винаги, когато има възможност, за да се успокоява.
Няма домашни любимци, защото си е обещала никога да не се привързва към нещо толкова крехко, като друго живо същество.

__________
*на снимките е с къси, защото това е нещо, което предстои да се случи.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 30 2017, 16:43
Post #3


the lost one
Group Icon

Group: Root Admin
Posts: 269
Joined: 24-January 11
Member No.: 15549

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 17.12/Стрелец
Патронус: Оками
Способност: Метаморфмаг/Телекинеза
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Няма
Пол:Момиче





Аля Рошко
31 годишна; чистокръвна
бивш дом Рейвънклоу
метаморфмаг/телекинеза
ВАЖНО: почти никога не показва истинския си външен вид,
за всичките си подчинени и други хора, които ТЯ иска да свързват
името ѝ с някакво конкретно лице, използва ТОЗИ лик.


(IMG:http://68.media.tumblr.com/8176985d069795eb98c7f8dcf7d6fc16/tumblr_inline_ne02tvgYlg1ss682y.gif)

Не зная от къде да започна, защото всичко в нея не е това, което изглежда…

Ако питате родителите ѝ, Аля Рошко е малко момиченце на единадесет години с пясъчно руси коси и морско сини очи. С кожа, като на порцеланова кукла, малки розови устни, които рядко се усмихват. Аля Рошко беше разпределена в Рейвънклоу и беше гордост за тях… и после изчезна. Попаднала в мрежите на Лоугън Стрейндж… Търсиха я дълго и неуморимо, но не можаха да я открият. И след много години бяха загубили всякаква надежда…


Ако питате Джейсън Грейвс, последният човек, който бе видял истинското ѝ лице, Аля Рошко беше жена, току-що навършила тридесет, със платинено руси, които достигаха до дупето ѝ. Бяха изключително прави, като воал, около снежно бялата ѝ кожа. Само устните и скулите ѝ бяха леко розови под най-сините очи, наподобяващи планински езера. Говореше тихо, и се движеше грациозно, в малкото си, крехко, но стегнато телце, което би отивало повече на фигуристка…
Аля го измъчваше и го караше да страда...


Ако питате приближените на Лоугън Стрейндж, Аля Рошко беше осиновената му дъщеря. Единственият човек, който някога разбра онова, което проповядваше Той. Единственият, който винаги стоеше до него и който по едно странно стечение на обстоятелствата успяваше да унищожи от страх всеки един от тях само с един поглед. Защото Аля Рошко гореше. С пламъка на истината.


Ако можехте да попитате самия Лоугън, той би ви казал, че Аля Рошко е единственият човек, на когото е можел да се довери в последните години. Искрено. Истински. Единственият, с когото говореше директно и без лъжи, без магии, без да я подчинява, без да се опитва да я омае или излъже. Защото тя го разбираше идеално и подкрепяше всяко едно негово решение. Защото знаеше цената…
И я плащаше всеки ден.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 30 2017, 17:42
Post #4


Управител на Хокайдо/Япония
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 27
Joined: 5-September 09
Member No.: 10730

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 13.01/Козирог
Патронус: Жерав
Способност: Земя/Покровителство
Магипортиране: Не
Специализация/Професия: Дипломат
Пол:Момиче





静 霊子
Шизу Рейко

от японски: 静 - (шизу) - тих; 霊 - (рей) - дух, душа, 子 - (ко) - дете.
*да се отбележи, че в японския имената се подреждат обратно - първо фамилията, после името.

(IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857081.jpg) (IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857082.jpg)

на 29 години; чистокръвна
завършила Махотокоро със Златна роба
част от Министерството на Япония
*моля, да се има предвид, че героинята е СЛЯПА*


Едва доловими трептения във въздуха, пълзящи по пода и в предметите наоколо, вълнички от въздишки и електрически заряди, каквито само живия организъм може да притежава, се разбиват в босите ѝ крака, както морските води се блъскат шумно и пенливо в скалистите брегове. Сеизмични вълни се разпространяват от всяко движение, пречупват се, отразяват и разсейват, абсорбират информация и променят вида си спрямо материята, през която преминават. Тях използва за да изучава строежа на всичко около себе си и за да „вижда”. Пръстчетата ѝ почти не трепват от факта, че ясно доловят тихото пристъпване на ловеца, криещ се в храстите в ляво от нея. Опъва шията си като сърна, която подушва нервно въздуха, когато е доловила миризмата на хищник и се изпъва като струна, готова да отскочи всеки момент. Ако се наложи.
Знае, че противникът ѝ почти е изгубил битката в момента, в който тя го е „забелязала” присъствието му.
- Юми! - заклинанието беше извикано ясно, рязко и насочено в правилната посока.
- Добре, много добре Рейко! - сред шумолене в храстите и звук от раздиране на плат, се обажда гласът на учителят ѝ, а после слуша как измагьосаната ѝ стрела изтрополява по каменната пътека. - Чудесно се справи.
- Дишате твърде шумно, сенсей... - беше повече от лесно... - и стъпките Ви далеч не са толкова леки, колкото си мислите.
Знае, че топлата му длан ще се стовари върху рамото ѝ още преди това всъщност да се случи и по устните ѝ се изписва широка усмивка, сякаш в отговор на топлия му смях.
- Достатъчно за днес.
Кимва, макар вътрешно да искаше да се бие още малко с всяка фибра от тялото си. Но не е научена така, не е тренирана така. Емоциите са нейни собствени и така трябва да си останат.

Когато трябваше да започне първи курс, семейството ѝ, най-вече баща ѝ, смятаха, че най-доброто, което трябва да направи е да замине... за Англия. Далеч от тях и от родината и от всичко, което познава. Значи това ще да направи.
С огромно нетърпение родителите ѝ чакаха писмото и когато то се появи, Рейко бе способна да долови облекчението, което се разнасе в къщата, в начина, по който майка ѝ я прегръщаше, а баща ѝ кимваше величествено и доволно. Готова бе за пристигането му, както и за собственото си заминаване, за такива моменти я подготвяха почти през целия ѝ живот, всеки ден, неспирни тренировки - отново и отново, докато не научи всяко движение на изуст, докато не изостри слуха си до толкова, че да може да различи тихия звук, който издава розовото листо паднало върху мраморен под от този, който предизвиква липовото. А след това да усеща само с допир всяка вибрация, която се разнася във всичко наоколо, всичко дишащо, повяно от вятъра или накарано насила от някого да се премести. Седмици, месеци, години неспирни тренировки. Искаше да остане, да се учи още... толкова далеч се чувстваше тогава от това да бъде добра.

И всичко това за какво? За „Хогуортс”?
А може би я подготвят и за войната, но...

До Лондон бе да пътувала с учителя си. Родителите ѝ, дори Такехико - по-големият ѝ брат, очевидно имаха по-важни неща за вършене от това да се разделят подобаващо с дъщеря си или малката си сестричка. Всъщност тя знаеше, че имат по-неизменни задачи. Все пак баща ѝ управляваше Хокайдо, един от 8-те региона, на които се дели Япония, и се готвеше за войната между чистокръвните... За всички щеше да е по-добре тя да е по-далеч от всичко, което се случва на островите.
Тя нямаше право да покаже разочарование по никакъв начин, затова не го и направи, дори не го намеква. Думата на баща ѝ е закон не само за нея и тя много ясно е запозната със значението на думите „дълг” и „чест”.
Усети последния залез на Япония. Как се плъзва по меко очертаните ѝ скули, хвърли червеникав отблясък по иначе бледите ѝ бузи и разпилява дългите ѝ тъмни коси, оставяйки ги да бушуват по крехките ѝ раменете и челото ѝ, като океана от емоции, който кипи вътре в нея и за когото никой не подозира и вероятно няма да разбере. Очите ѝ не я издаваха по никакъв начин, защото единственото, което човек вижда у тях, когато я погледне е празният призрак на незрящо тъмно-кафяво, което не притежава топлота и чувства и вдъхва обезпокоителния ефект, че се гледаш в огледалото и да не виждаш никого, не виждаш собственото си отражение. Не съжаляваше, че не може да види за последен път залеза над родната си страна... така или иначе, никога не го бе виждала...

От тогава минаха толкова много години... изкара в Хогуортс само една. След това се наложи да се прибере в Япония и да завърши училище там. Войната бе преминала бързо и почти безболезнено, без да става достояние за мъгълите. Загуби брат си и се превърна в единствения наследник на семейството. И когато преди няколко години баща ѝ почина, Хокайдо остана в нейни ръце...
Но и за това нищо няма да ви каже. Защото неговите думи все още кънтят в ушите ѝ. Защото честта е повече от всичко друго...

от японски:
弓 - (юми) - лък.
先生 - (сенсей) - японска титла - учител, професор.
武 - (таке) - военен.
彦 - (хико) - момче, принц.
陽 - (хару) - слънце
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 30 2017, 18:10
Post #5


sands of time
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 3
Joined: 30-March 17
Member No.: 17162

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Трезор:
Способност: Регенерация/Пророкуване
Пол:Момче





***



Отворих очи и видях как бавно ръцете обвити в лен се отдръпнаха. Изпуснах мощна въздишка, а очите ми се взряха в притежателя им. Фигурата увита от глава до пети в обредни превръзки, сега съдържаше въглеподобните останки от Владетеля на “Великата река”. Мястото родило живота… “Едем”, “Люлката на цивилизацията”, тук където на младини се разхождах в джунглите на Тигър и Ефрат, гдето срещнах младостта си в току-що бликналият Нил, де гледах въздигането на кулата Вавилонска, де посрещах потомците на Лемурия и учих тайния език на магията.

Примигнах и задържах очите си затворени за момент, защото именно сега в съзнанието ми изникна спомена ми за видението как сегашните събития ще се случат. Изпитах дежа вю, най-сигурният знак, че вървиш по стъпките предписани от Съдбата, за живота ти. Изправих се на четирите си големи лапи, вдигайки облачета прах около тях. Свещеният син на Хор дори не помръдна, движенията му, когато имаше такива, бяха плавни и грациозни. Нямаше схванатост или затруднения, все едно тялото му бе просто покрито с тънка бяла пелена, а не пластове тъкан напоена със свещени масла.

Постояхме така още няколко мига, вгледани един срещу друг… помнех лицето му, усмивката му, помня как жена му намери еврейското дете в кошница. Толкова много “време” имаше между нас, че чак го усещаш като една безкрайна река, а ние на двата бряга вгледани един в друг. Какво ли виждаше “Великият фараон”? Дали все още виждаше в мен враг, приятел или пък може би просто му напомнях да времена отминали завинаги?

Малко след това усетих други двама обвити сходно на него да се доближават до мен. Последните истински жреци на Амон и Сет. Всеки от тях носеше по седем дълги златни игли, които подаваха една по една на въплътеният Хор.Той ги взимаше една след друга и те започваха да вибрират съвсем слабо попаднали в ръцете му. Когато започна да забива първата по ръбовете на “Смъртната ми маска”, очаквах болката да е ужасна, но вместо това бе лека и ненатрапчива, кръвта ми изтичаше съвсем слабо изпод маската, по няколко капки на игла, но с всяка една усещах как маската все по силно започва да се свързва с мен и магията ми да се влива в нея, и да задейства мистиката вплетена от майстора отдавна изчезнал.

“Древната и велика магия”, магията на която бях свидетел при рождението и… същата тази магия сега бе свидетел на моето кръщение, на това как поемах дъх през златистият отвор. На това как най-висшият жрец постави ръка върху нея. Изпод превръзките му, очите му излъчваха мъртвата зелена светлина на Озириса, позволил му за малко да се върне в тялото си. Силата на Фалазур отново се бе въздигнала в този век и доказателството стоеше пред мен. Зелената светлина струеше от маслените светилници, изпълващи златния храм със сиянието на отдавна забравения Бог на мъртвите. За момент щях да се усмихна… “Мъртвите не забравят никога”.

Над хиляда години никой не бе посещавал храма на бог Анубис… а след мен сигурно никой нямаше и да го направи чак до свършека на света, дорде Апофис погълне ни завинаги и Ра изгасне.
Отдавна мъртвият докосна маската ми и с втората си ръка, а пластирите, с които беше захванато тялото му засветиха в бледа златна светлина, разкривайки милионите заклинания вплетени по него от книгата на “Живота”. Драконовото слово… имаше ли жив който да може да разчете това? Отдавна изсляха и последните ученици на Атлантите... Свали ръцете си от мен и видях как превръзката, там където бе устата му се задвижи, опита се да каже нещо, но “Смъртта” бе забранила това и звук не излезе от него. Истински умрелите, не говорят.

Масивните ми лапи не издържаха и аз се строполих на земята. Връхлетяха ме видения. Когато се събудих нямаше и следа от владетеля на храма и другите двама жреци. Светилниците бяха изгаснали и висшата сила бе напуснала. Колко хубаво беше отново да усетя макар и за няколко часа, онова присъствие, сред което ходих като дете. Изправих се и се отправих към изхода, където ме очакваше още един от малкото ми на брой все още живи братя.

Готово ли е всичко ? - попита ме той, напълно наясно че отрицателен отговор е невъзможен. Въпреки всичко искаше да е сигурен. Той бе от малкото надарени със силата да напускат телата си и винаги имаше нуждата да е сигурен в реалността.

Да. - отговорих му. След което се наведох в дълбок поклон, каквато е традицията, когато двама от нас се срещнат. Малко знаеха, че имаме свой език, и че езика ни е по сложен и от загадките ни, защото всяка дума бе пълна с многозначителност и само това по какъв начин и точно как и кога е изречена, придаваха значение. Самият ни език наподобяваше чуруликане на пойни птички.

Значи всичко започна. - уклончиво заключи най-сетне той, след като му разказах всичко. В крилото му видях златното перо. Нямаше брат, който да не му завижда за него. Наричахме го “Докоснатият” защото преди безмерно количество време, го е докоснал един от великите… един от “онези що магията струи”. Той, “Докоснатият” е най-младият от нас. Когато е бил сътворяван, казват че баща му дал есенцията си за тази благословия, а сетне се пръснал на пепел.

-По волята ни дойде време да да умрем… и да се преродим в безсмъртие. Да оставим белег върху тази земя, който да остане до края на света. - исках да съм сигурен, че ме разбира… все пак той бе най-младият и този който щеше да остане последен…

- Братко, успех! - Перлено белият ми брат разпери крилата си и просто пристъпи във въздуха… крилата му не помръднаха, а той тичаше все едно тичаше по твърда скала, а не по въздуха - Успех Гилгамеш! Готови сме да умрем. - малко след това светлина проблесна и той изчезна.

Думите му отекнаха далеч в пустинята, пустиня която навремето приютяваше стотици от нас, а сега виждаше двама един до друг за пръв път от векове. Дочух как огромната седем метрова кобра изпълзя, беше време да платя за това, че ме допусна до храма. Тя допълзя до мен и впи зъбите си в предната ми лява лапа и започна звучно да се храни с кръвта извираща от мен. “Всеки един дълг сред нас трябва да се заплаща, защото такива бяха законите ни.” Ние нямахме имена, ние изчезвахме по-бързо от колкото се раждахме, никога не сме били многобройни, винаги сме били в страни от света, от неспирният му бяг… много от нас не могат да говорят, като нея… тази магическа змия пазеща храма от това да бъде намерен, захапала опашката си, тя ще го затвори за пореден път в мехур извън времето за поне няколко стотин години, докато огладнее отново.

Беше дошъл момента да умрем. Чувствахме го… последните останали от вида си… всички онези, от които вече не можеше да намериш повече от двама - трима, древни… корави като базалт, твари изронени като лунната повърхност. Ние бяхме тук, когато света беше млад, но се състарихме, а той ще се прероди… но, без нас. Бяхме тук, когато се взе решението и великите катаклизми измениха всичко…

Винаги скрити в себе си… някой от нас - не зли или лоши, но неразбрани… някой от нас - озлобени заради това, че никой не бе до нас тогава когато страдахме. Великите очи на “Оракула” обаче предсказаха, че след края на тази епоха ние вече няма да сме тук.

Никога не сме се събирали… някой от нас имат дарбата да говорят с ветровете, други с водите, трети със сънищата… а, само аз с всички. Аз съм последният владетел на загадките. Последният видял величието на Атлантиите. Последният с дарбата да виждам бъдещето, освен собствената си смърт.

През последният век работехме за това което идва, за последната загадка, която ще ви оставим, за завета който ще разцепи света, за белега който ще пръснем сред звездите, защото искаме да кажем че “Ние бяхме тук”!

Безликите духове родени от магията! Някой от нас имахме създатели, древни магове играещи си с живота и смъртта… дървета родени от магия, от пръчки, от души… някой от нас магията събуди за живот, дали защото и беше прекалено скучно или защото ни даде цел… други навлязохме в този свят от другаде и сега сме сираци.

Уаджит пусна захвата си доволно нахранена с кръвта ми и ме изпрати с погледа си, знаехме и двамата, че следващата ни среща ще е след като прекрачим отвъдното.

Отворих крилата си, а едновременно с това изричах думи, непроизносими за хората, когато пред мен пламна зелен огън и аз пристъпих в него, само за да се озова на поне две хиляди километра от тук.

Под магическото дърво ме очакваше таласъм пушещ пури.

-Забави се.
-Древността не познава времето.
-Времето е пари. - той ме погледна… последният “Вавилонски свинкс”.
-Виждам, че си взел маската.
-Да.
-Решили сте да направите това, така ли?
-Всички го решиха.
- помълчахме за миг, аз се приближих до езерото от магически сок течащ от дървото. Погледнах се в него и видях плътната златна маска, скрила лицето ми. Връщане назад нямаше, усещах трите огромни златни пина впити в черепа ми, лицето ми беше завинаги заличено.

-Тогава ние Таласъмите не искаме да имаме нищо общо. - перфектно облеченият като малък бизнесмен, но набит Таласъм се изправи и извади една къса и дебела пръчка, която ако беше малко по-дебела можеше да мине дори и за полицейска бухалка. Обърнах се срещу него и изревах като лъв…. С такава сила, че от храстите се разбягаха всякакви твари.

Страхливци! - метнах се напред имах желание да го смажа. А той просто премигна и се магипортира. Естествено всичко беше очаквано. Успокоих се и външно, сега след като най-сетне събудихме тези алчни създания. Седнах и се обърнах срещу дървото, след което поставих лапа върху него. В съзнанието ми се разтвори друго.

“Премъдри… семената са със теб.”
“Знам приятелю…” - корените му се размърдаха и след малко откриха стъпала към подземие, слязох долу, където трупа на магьосника все още стоеше така както беше намерен преди дни…
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 30 2017, 20:11
Post #6


Dead.
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 111
Joined: 30-March 17
Member No.: 17164

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Способност: Вампир
Магипортиране: Да
Пол:Момче









„- Отрежете му главата и сложете между краката!
- И ходилата, да няма къде да ходи!
- Ръчичките също, да няма как да пакости!“


И това в резултат на какво? На всички тези години, в които се беше опитвал да бъде нормален "човек"?

Беше му писнало. Въпреки опитите да живее като НОРМАЛЕН.
Да се държи като магьосник.
Да си намери работа.
Да ХОДИ на работа.
Да общува с хора.
Да има приятели.
Да се събират петък вечер, да пият бира и да гледат ШИБАНИ, затъпяващи мозъка мачове по куидич.
Да се събужда в седем часа и да пие КАФЕ, вместо КРЪВ.
Да целува жена си, БЕЗ да я захапе и да вкуси това, което толкова жадуваше.

Опитваше се, даваше всичко от себе си.
През целият си четиридесет и четири годишен живот, последните единадесет от които малко по-специални, беше вкусвал прясна човешка кръв само… два пъти. Два пъти острите му като резци зъби, бяха пробивали съблазняващата човешка плът, чиято караше рецепторите му да потръпват, а тялото му да се изпълва с невероятна енергия. Чувства, които му бяха чужди. За да може да бъде един от ТЯХ, а ТЕ… те го презираха. Той не беше „нормален“.



Не съм комар, не съм пиявица и не се превръщам в прилеп.
Не съм и аврор, не работя в отдел мистерии. Не съм и адвокат.
Опитвам се да излизам през деня, когато слънцето не бе толкова ярко и винаги нося бомбета с по-широка периферия. Хвърля сянка на така или иначе безкрайните ми черни очи. Не кафяви, не тъмни, черни. По-черни от черната ми коса, по-черни от черната ми душа и по-черни от… Е, от живота ми са по-светли. Дори не знам защо в момента пиша. Тефтерът е пълен с разни проучвания, мръсен, мирише на човек, но всички казват, че така олеквало. Олеква? Кое, мозъка?

"ВАМПИРИТЕ СА РАСА, КОЯТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗБИТА! ТЕ СА ОПАСНОСТ ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА МАГЬОСНИЦИТЕ!"

Да, точно така пише в началото на това тефтерче. А авторът му се отричаше от всяка една дума, която е написал, когато видя как очите ми просветнаха в тъмното. Очите на глада и на жаждата. А ние сме били низшите? А въпросното същество, лежащо в краката ми? С мазните си коси, противното си дебело лице и очи, пълни с жажда за власт, алчност и завист. Единственото общо нещо между мен и него, това е липсата на Витамин Д. Това бе третата кръв на жив човек, която съм вкусвал. Знаете ли какво е за един вампир да живее постоянно на животинска кръв и да краде банки с човешка от мъгълските болници? Студена, гадна кръв. Да усещаш немощието.
Но вече не, всичко свърши. Добре дошъл, мрак, аз съм част от теб.



- А сега повтори, защо според теб вампирите сме „жалки същества“? – гласът му беше нисък и пронизващ.
- Моля те, остави я.

Риданията на мъжа започваха да се увеличават малко по малко. Кънтяха във всеки един край на завода, който беше толкова празен, че ехото се връщаше по няколко пъти. Луната почти беше изгряла, лъчите ѝ съвсем скоро щяха да започнат да се прокрадват през големите таванни прозорци. Сополанкото висеше с главата надолу, а пред него беше… Чарлз. По-скоро една млада девойка. Той беше зад нея. Черните му очи просветнаха и последва леко навеждане към нежната ѝ кожа, която подуши. Цялото продължение от средата на рамото, чак до ухото.

- Колко красива дъщеря имаш. – облиза се вампира питателно. - Ще бъде много жалко заради глупостта на баща си, тя да си… пуф, отиде.
- КОПЕЛЕ НЕЩАСТНО, ТЯ НЯМА НИЩО ОБЩО!
- Има, има… Твоя е, Джефри. Когато се опитвах да бъда нормален с теб, ти говореше „Виж си сянката, нищожество“, „Плужек, махни се от тук“, „Жалко същество такова, пръкни се“… И още много такива. – бавно вдигна пръчката си и я прекара през врата на треперещото в ръцете му момиче. – Още само не знам дали просто да я убия или… да я опитам.
- ЩЕ ТЕ УБИЯЯЯ, ЩЕ ТЕ УБИЯЯ!
- Круциатус.

Висящият мъж започна да се гърчи в неимоверна болка. Русокосата дама запуши уши, крясъците бяха ужасяващи. Още няколко минути… Само няколко. Замахна с пръчката си и тялото се отпусна.

- Ехоо, вълчо, какво става, защо замълча.
- На..ли знаеш, че днес…
- Е пълнолуние, знам. Затова те доведох тук точно днес. – ръката му се прокара през кръста на момичето и я дръпна към себе си.
- Малко остана.
- Знам, че го искаш. Интересно къде ли изчезнаха всичките ти запаси от самакитка... Ако си беше пил отварата, нямаше да е интересно.
- Мъртъв си.
- Ако успееш да ме ухапеш, да, ще имаш някакъв шанс. Между другото само да ти кажа, ако не знаеш – лицето му се зарови в това на малката беззащитна русокоса пикла и той вдиша дълбоко. – все още е девствена. Засега.

Точно в този момент един от така дългоочакваните лъчи се спусна по тялото на безсилно увисналия мъж. Усмивка се изписа по лицето му, но след това болката от трансфигурацията започна да надделява. Вампира хвърли момичето към една от стените, а след това с едно замахване на пръчката си, въжета се изстреляха и забиха в стената, хващайки я в капан.

- Даваааай, точно това исках. Най-накрая малко достойна битка за свежа кръв. А и ще се отърва от нищожество като теб. ВИЖ СЕ БЕ, АЗ СЪМ БИЛ ИЗЧАДИЕ.

Нечленоразделните звуци издадени от новопоявилото се същество бяха подкрепени от тежко падане на земята. Размениха погледи. Джефри скочи срещу Чарлз, но опитът му да го захапе беше крайно неуспешен. Нужно беше само едно бързо движение настрани, което беше последвано от завъртане и замахване с магическата пръчка, от която се изстреля кърваво червена топка енергиен заряд, забивайки върколака в отсрещната стена, до дъщеря си. Очите и бяха пълни, но не можеше да помръдне. По лицето и човек може да предположи, че за пръв път го виждаше в такова състояние.

- Хайде, топко козина, какво стана? Май щеше да ме убиваш. Давай, нападни ме, нека поне спечеля днешния си пир с честна битка, която ти дори не заслужаваш. – с всяка следваща дума кучката се изнервяше все повече и повече. Когато най-накрая отклони поглед от бъдещата вечеря, се засили към Йарк. А на неговото стоманено лице се прокрадна лека усмивка. – Депримо.

Невидима сила започна да го натиска плътно към земята, забързаните движения ставаха все по-бавни и по-бавни, докато накрая съществото едва стоеше на крайниците си. Вой прониза въздуха, последван от смях и бавно, но тежко пристъпване към безсилния върколак.

- Знаеш ли, до ден днешен помня мъките, които изпитвах след ухапването ми, докато не... умрях. – потропването на висока мъжка обувка спря точно пред муцуната на Джефри. – Беше ужасяващо, но въпреки всичко се опитах да продължа да бъда... себе си. Кога ти казах една лоша дума? Спрях ли да ти нося растения за отварата? Но ти трябваше да страхуваш. Толкова ли ти повлия тази тръпка, преминаваща през гръбнака ти, когато ме видеше? – приклекна, а животното беше безсилно да направи каквото и да е било. – Виж се. Мъжът на града, а дори не успя да се бори достойно за животът на пръкнатия си провал.

Изправяйки се го настъпа по муцуната, но лицемерието му изигра лоша шега, защото беше захапан за глезна. Нова гримаса се изписа върху лицето му. Гримаса, говореща за край. Вдигна пръчката си, а звяра започна да се души и след няколко секунди рефлексите му да поеме пълноценно въздух го накараха да пусне вампира. Чакайки само това, рязко движение на пръчката нагоре и Джефри полетя. Точно преди да падне на земята последваха гибелните думи от устата, която вече бе готова за пир.

- Аркана Магика.

Чистата енергия остави множество дълбоки кървящи рани и прогаряния. Агонията беше обвзела жертвата. Нямаше да има до утре. Не и този път. Не и след това държание. С няколко забързани вече крачки, куцайки, се беше озовал до дъщеря му. Въжетата изчезнаха, за момент беше свободна, докато отново не попадна в капан. Този път бяха ръцете на човекът, който щеше да убие баща ѝ след броени секунди. Изгледа я от глава до пети, след това извърна глава.

- Не обещавам, че ще бъде бавно и безболезнено. И твоето... и нейното.

Замахна с пръчката си и множество големи, остри във върха, назъбени в основата бодли пробиха почти безжизненото тяло. Повече не потрепна. Но не беше мъртъв, след няколко минути от кръвозагуба, може би. Първо обаче, щеше да чуе писъците на русокосото си отроче. А после щяха да ги намерят един до друг.


Колко жалко, да убеш собствената си дъщеря,
защото си забравил да пиеш отварата си
в нощ на пълнолуние.
Колко жалко.

Нали
така?


User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 9:48
Post #7


Първи курс
Group Icon

Group: Хафълпаф
Posts: 59
Joined: 15-October 09
Member No.: 11122

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: винаги говори за приказки
Рождена дата/Зодия: 14/01 Козирог
Патронус: няма
Способност: Телекинеза
Магипортиране: не
Специализация/Професия: няма
Пол:Момиче





Аляска Клаус Финли
На Осем.
Дъщеря на Министър Крийп Куотър-Финли и професор Седрик Оскар Финли.
Сестра близначка на Великолепният Рейнолд!
Собственичка на ангорският заек Ариети, с който рядко се разделя.


Вече на осем!
Ако беше мъгълско дете сега щеше да е започнала училище още миналата година. Ако беше здраво мъгълско дете… имах предвид.
Вече на осем!
Нямаше търпение да започне да учи в Хогуортс. Годините, която прекара с брат си в замъка, по случай работата на баща си, като преподавател в училището за магия и вълшебства, засилваше любовта ѝ към Хогуортс все повече. Колкото повече размишляваше по въпроса, толкова по-убедена бе, че щеше да попадне в Грифиндор, въпреки че майка ѝ бе възпитаничка на Слидерин. А кака Роуан в кой ли дом бе била? Всъщност не бе виждала Ро от толкова отдавна… от онези няколко дни, които прекараха пътувайки и които все още си спомняше като най-прекрасните в живота си. След тях дълго време беше болна, майка ѝ не идваше често, а и заедно с брат си и баща си се преместиха извън Лондон.
Всъщност и сега беше болна…

Аляска винаги се интересуваше от онова, което се случваше около нея, нищо нямаше силите за него. Не си спомняше момент, в който не бе била болна, но от онова, което бе чувала от майка си и баща си бе, че е имало и такова време, поне когато е била много малка. Знаеше и че брат ѝ, Рейнолд се измъчваше от това, понеже я обичаше и понеже искаше да си играят, а тя не можеше. Изморяваше се бързо, спеше много, а през останалото време предпочиташе да слуша приказки или да чете книжки. Научи се да чете съвсем малка. Книгите бяха най-добрата ѝ компания, докато лежеше в леглото си и пиеше какви ли не билки и отвари, специално приготвени за нея. Толкова добре познаваше аромата и вкуса на лечебните отвари, дори на тези, които още не бе опитвала. Имаше нещо толкова клинично чисто и отвратително в тях. Като бонбони с рибено масло. Повръщаше ѝ се от отварите, а и не ѝ ставаше по-добре. Но и без тях не се чувстваше здрава.


Разбира се, имаше си и добрите дни. Онези, в които усещаше, че има енергия и в които успяваше да играе поне няколко часа преди да припадне от изтощение. Винаги се опитваше да изстиска и последната капка сили от себе си, и малкото които имаше, само и само да може да бъде нормално дете, макар да и казваха да не го прави и просто да си почива. Просто да си почива? Възрастните се подиграваха с нея! Искаше да направи толкова много неща, а просто не можеше и затова пак се връщаше в книгите, до момента, в който се загубеше безвъзвратно в тях. Затова и в Хогуортс щеше да се чувства добре. Щеше да знае учебниците си наизуст, само трябваше да стигне от класна стая до класна стая и нямаше да се изморява. Щеше да е прекрасно. Единственото, което я притесняваше бе факта, че искаше да играе куидич. Досущ като Крийп… В магическият свят куидичът беше нещо като наследство, а майка ѝ бе най-младият куидичен търсач, играл в националният отбор на Великобритания. Това си беше като воденичен камък на шията. Беше убедена, че Рейнолд ще е блестящ куидичен играч, но тя самата? Може би щеше да се занимава с наука като баща си. Вече и без това знаеше достатъчно много заклинания. Не че можеше да прави всички от тях, но теорията бе основоположна. Всъщност съвсем наскоро и двамата с Рей успяха да направят първите си магии, макар и нестабилни.
Да, наистина нямаше търпение. И междувременно, докато чакаше да започне новата учебна година, в която вероятно отново щяха да придружат баща си в замъка, Аляска можеше да реши дългата си до кръста рижа коса, която никога не бе подстригвала, да премигва срещу книгите с големите си зелени очи, копие на бащините и да брои звездите, а после да ги сравнява с многото си лунички… и да гушка Ариети, пухкавият светъл заек, който винаги ѝ правеше компания.
Всъщност, въпреки всичко, Аляска беше едно много щастливо малко момиченце, което имаше всичко, което можеше да поиска, изключвайки това да бъде едно обикновено здраво дете...

Но имаше поне един приятел. Поне един истински приятел. Нали?
Фрей Арстийл...
Колко жалко, че тази година нямаше да може да е при него в Хогуортс... колко жалко, че нямаше да може да открадне Разпределителната шапка, да я носи на конче, да...
А дори нямаше как да го предупреди за това. Решението баща ѝ да напусне като преподавател дойде изненадващо за нея и за Рей, както и осъзнаването, че няма да бъдат в училището с него тази година... чак, докато станат на единадесет...
Пълен ужас!

Прости ми, Фрей...
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 9:51
Post #8


Върховен Маг на Интернационалната Конфедерация на Магьосниците
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 603
Joined: 10-September 12
Member No.: 16227

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 18/08 Лъв
Патронус: Зову
Способност: Заемане
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Изобретател
Facebook:
Skype:
Пол:Момиче





Много неща можеш да разделиш на две в този живот. Колата, къщата, домашните любимци… дори семейството. Можеш да разделиш парите, имуществото, приятелите, местата, на които сте обичали да ходите заедно, за да не се налага да се засичате. Никога повече. Работните места, улиците, целия град. Можеш да разделиш дори страната, особено, ако си Министър на Магията на Великобритания.
Но едно нещо не можеш да разделиш на две никога.

Себе си.
(IMG:http://picbg.net/u/75036/62351/863301.jpg)

Крийп Куотър – Финли
Министър на Магията на Великобритания
Член на Интернационалната Конфедерация на Магьосниците
43 годишна; чистокръвна; бивш дом: Слидерин
бивш Търсач на националния куидичен отбор на Великобритания
бивша съ… прекалено много бивши станаха. Да се върнем на настоящето.
майка на Рейнолд и Аляска Финли
Заемащ

(IMG:http://picbg.net/u/75036/62351/863300.jpg)


Не можах да разделя себе си. Опитах. Бог ми е свидетел. Дадох най-доброто от себе си, а то не беше достатъчно. Признанието, което направих пред себе си, че съм опитала, че съм направила каквото съм могла, че съм се постарала, колкото съм имала сили в двете си ръце, не ме кара да се чувствам по-добре. Не ме кара да се чувствам по-малко провал. Пред децата си, пред Седрик, пред Великобритания. Цял живот не е било достатъчно. Цял живот не съм била достатъчна.
Защо да започвам сега?

След развода нищо не е същото, но и как би могло да бъде? Той взе къщата край морето. Аз тази в Лондон. Той взе децата през седмица – аз през уикенда. Той взе. Взе. Не само това, но нито една от половините ми. Любовта рано или късно свършва и единственото, което можеш да направиш е да наблюдаваш мълчаливо как евентуалното ви бъдеще се срутва като зле построен от блянове мост, който се е крепял на ръцете ви, държащи се една друга. Кой пусна другия първи?
Но кога в тези истории е имало само един виновен?
Да кажа, че е той, би било прекалено лесно и би ви накарало да ми съчувствате, но никога не съм търсила ничие съчувствие в тази история. Когато си Крийп Куотър съчувствието е нещо, от което не се нуждаеш и което никога няма да поискаш от някого, защото имаш двете си ръце и двете си очи, и двата си крака. Ти си ти и ничия друга. Преди да бъдеш майка, дъщеря, сестра, съпруга и приятелка. Си Крийп Куотър. И няма да се самозапалиш, за да поддържаш огъня на някой друг.

Освен това има по-важни неща. От собствената ти съдба, от собственото ти семейство, от собствената ти любов, от която остана само солта по дъното на океана. И загърбвам себе си, защото ме чакат… да се самозапаля. Когато така удобно са ти построили кладата и са те поставили най-отгоре, май нямаш друга възможност, нали?

Усмивка №23.
Нали помните какво означаваха моите усмивки? Нали помните какво означава да говоря С ТОЗИ тон. Точно така. Означава, че вече няма още едно име до моето. Означава, че Крийп Куотър е спряла да се дели на две. Означава, че няма да се самозапали колкото и да ви се иска.

И Бог ми е свидетел…
Няма сила на тази планета, която да ви опази от това, което ви очаква.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 9:55
Post #9


Р-л отдел Мистерии в Българското Министерство
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 53
Joined: 20-September 07
Member No.: 4454

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 19/08; Лъв
Патронус: Опалоок Антипод
Способност: Огън
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Непродумващ/Забравител
Пол:Момче





българин; 47 годишен; чистокръвен;
възпитаник на Дурмщранг;
ръководител на Отдел Мистерии
в Българското Министерство на Магията

В океаните на очите му се криеше всичко. Безнадежността на неговото поколение. Загубите, мизерията, избелялото достойнство, нещастният брак, провалената кариера - това отчасти де, омразата към баща му, разделението на семейството им, загубата на майка му, липсата на Ирина и Елица, които обичаше повече от всичко, но от които странеше, лъжите на българското Министерство...
Човек никога не можеше да обхване това с един поглед. Не можеше да обхване дори една десета от него, тъй като вълните в най-синьото измиваха всичко за страничния наблюдател.

Пожарът в косите и мустаците му подклаждаше онзи вътре в него. Крясъци и бесове, които все по-рядко пускаше наяве. Момчешката наивност, че с лудост ще стигне до някъде бе заменена от цинизма на годините – нищо нямаше да се оправи. Никога. Напоследък косите му горяха повече от самия него, което само по себе си беше показател за загубата на желание. Онази искрица, която тихо тлееше в дебрите на душата му щеше да бъде загасена съвсем скоро, но от която можеше да се възпламени целият свят. Ако намереше смисъл. Ако намереше причина. Ако поискаше да намери.
Лицето му ставаше все по-бледо и по-изпито с годините. Като бяло платно за рисуване. Човек би помислил, че с годините по него би се натрупвала история, но Борис сякаш я триеше с леката ръка на човека, който беше пропилял цялото им богатство и слава.

Дните на Стрезиеви изтичаха измежду пръстите им и опитите на Борис да ги задържи ставаха все по-неразбрани. Чувстваше като човек, който крещи срещу вятъра и не стига до никъде. Няма кой да го чуе, няма кой да...
А някога не беше така. Някога бе пълен с надежда. Хората, с които работеше, плановете, които имаха, надеждите, които таяха. Усмивките при всеки успех. Успех, който може би щеше да превърне бездетния му безнадежден брак в нещо истинско. Успех, който можеше да промени лика на целия свят, да върне вярата на хората, да промени дълбоко вкоренените стериотипи на обществото.

Отиде си като есенни листа...

А той продължи да се прибира у дома. Вечер след вечер. При съпруга, която се преструваше на щастлива. В брак, който беше обречен. В легло, което беше студено. Болеше го и за нея. Вместо нея. Една, която никога нямаше да събере смелостта да си тръгне, да го напусне с трясък, защото трябваше да остане с мъжа си. Защото така било правилно.
Понякога се будеше нощем и стоеше вперил поглед в тавана докато слънчевите лъчи не започнеха да го изсветляват с милувките си и черното бавно преминеше през всички нюанси на сивото, докато стане бяло. Гениалният му ум малко по малко избистряше положението и търсеше решения. Едно подир друго. Напразни.

В свят, в който всички са се отказали, хора като него загиваха.
Защото нямаше кой да повярва...



И после се събуди.
Сякаш от дълъг сън. От кома. От отвъдното.
И се върна в живота си. И всичко се задвижи... на някъде. В едно неясно бъдеще на промени, на бързане, на вечно бързанебързанебързане. За къде? На някъде?
Дори, когато светът около него се подреждаше от собствените му ръце, дори когато Министерството най-накрая се съвземаше, дори когато жена му най-накрая събра смелост да го напусне... дори когато...
Безнадежността в очите му остана някъде там, в дълбините на онова, което Борис Стрезиев винаги щеше да бъде...

Луд.
И на седемнадесет.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 10:11
Post #10


Собственик на Меденото царство
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 2430
Joined: 3-October 05
From: on а galaxy tour
Member No.: 14

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 31/12 Козирог
Патронус: Бял паун
Способност: Енергия(Дух)/Заемане/Вампир
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Търговец
Facebook:
Skype:
Пол:Момиче





the snowy unicorn
Анастасия Анджелик Анашенко Втора
23 годишна; чистокръвна; вампир;
Собственик на Меденото царство;
Владетелка на Имперска Русия, Господарка на Славянския род,
покровителка на Урал, Върховната владетелка на Втория Рим,
Светлината на Руската държава и Повсевластен Властелин на Ледените полета и Волга;


(IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857089.jpg) (IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857090.jpg) (IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857088.jpg)

Тежестта на собственото ми име ме преслева от деня, в който съм се родила. Онзи далечен 31 Декември, в онази нетипично студена и жестока дори за Русия, зима, по време на снежна буря. Подходящо, нали? И аз така си мисля.
Баща ми така и не ме прие. Искаше наследник. Момче. А и момичетата били по-трудни за контролиране. Единствено близка до себе си чувствах баба си, която почина, когато бяха на петнадесет. Тогава и избягах. Откъснах се от короната, от уредения брак, от изискванията, от невъзможността да бъда онова, което баща ми искаше да бъда.
Задържах се още малко в Хогуортс, но и там не издържах. Животът под конец, такъв, какъвто хората искат да бъде, никога не е бил по вкуса ми. Вижте... шоколадът обаче... това е друга приказка. Приказка за момичета като мен, които искат да изкарат зимата сгушени до прозореца, облекли дебел приятелски пуловер и четящи книга над парата от горещия шоколад. Така дойде "Меденото царство". Затишието преди новата снежна буря. Преди да се завърна. Онова пристанище, в което вятърът не достига.

Но кръвта вика. Кръвта изисква. Тя е като корените на дърветата, вплетени в самата същина на Земята. Готова съм да се върна в собствените си обувки. Да бъда себе си. Да бъда изцяло истинска.
А за тях... това означава война.


I know it's not much of a story... but I'm starting the new chapter right... here.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 10:15
Post #11


У-л на "Мадам Молкин"; Собственик на "ВзК"
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 78
Joined: 3-March 13
Member No.: 16306

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 16/02 Водолей
Патронус: Дива Гъска
Способност: Огън
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Търговец/Куидичен коментатор
Пол:Момче





Льо Хип. Стърлинг
/льо хипстър/
21 годишна; чистокръвна
подлежи на въпрос колко е човек
тъй като беше част от Хафълпаф;
собственик на "Всичко за Куидича"
управител на "Мадам Молкин"


Който не можел, преподавал…
А който не можел да преподава, преподавал спортна дисциплина…

Такава мълва се носи сред обикновените мъгълски училища и Льо беше изключително склонна да се съгласи с тях, докато стискаше здраво метлата си, излизайки на кучидичното игрище. Първата ѝ тренировка с истински куидичен отбор си беше предизвикателство… и не съвсем.
Ако трябва да парафразираме горната сентенция по магьоснически, тя най-вероятно ще звучи по следния начин: Който не може да изкара високи оценки на Т.Р.И.Т.О.Н.И.-те си, той играе куидич. А който не може да играе куидич, заема поста на пазач.


Стърлинг изкара средни оценки на изпитите си… никога не беше искала да изкара високи такива. Тя бе искала животът ѝ да е една идея по-безгрижен от този на връстниците ѝ, които се бяха поболели от зор да се натикат на стаж в някой магазин, в Гринготс, св. Мънго или, опазил Мерлин, в Министерството. За човек, който бе прекарал детството си пътувайки с родителите си, яздейки камили и играейки си с лъвчета като истински малък Маугли, покорила градската джунгла на Ню Йорк и доказала, че дори пазачът е повече човек от хафълпафци, където за жалост бе разпределена, докато бе във Великобритания, Льо имаше нужда от живот, който да е безгрижен и ветровит. По възможност високо в небесата и по възможност, такъв, дето щеше да ѝ е забавен…

Пък де да видим…
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 10:20
Post #12


отмъстител
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 71
Joined: 14-November 09
Member No.: 11754

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 17/05 Телец
Патронус: в момента не е способна да възпроизведе такъв
Способност: Върколак/ЛиО
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Няма
Пол:Не е посочен





луната гризе
ръба на кревата
след полунощ
на тавана
Флоранс Мѝрен Орсей

Зад видимо измореното лице, зад бледата кожа и съзвездията от лунички, които се преследваха една друга по цялото ѝ тяло, се взират в теб един съвсем живи синьо-зелени очи. Изпиват те, плашат те, заради лудешкия блясък, който се прикрива зад зениците, като сърпа на слънцето при затъмнение. По тънките бели крачета и ръчички потрепват едва осезаеми мускули, криещи в себе се неподозирана сила и напрежение.
На слабата лебедова шия се поклаща един медальон, който при по-обстойно наблюдение или подсказваше маниакалност по вълчото или намекваше нещо, за което интелигентния човек би трябвало и сам да се досети...*


И една такава, тиха и кротка, залъгваше на пръв поглед, но всъщност нещо потайно в нея ти крещи, че трябва да внимаваш, ако я допуснеш до себе си или най-добре просто да стоиш на страна, освен ако не си готов да плащаш солено. Обгърната в мистерия и сарказъм, от нищото може да се нахвърли насреща ти и да опустошава, докато не сравни със земята де що се изпречи пред погледа ѝ. Все пак, точно това прави няколко години по-рано, когато избяга от „Хогуортс” още незавършила.
смъртта
композира
сънища
в ла минор
за луната
над Аржентина


Допълнителна информация:
- чистокръвен представител на най-древния Ирлански род – Орсей известен с не един върколак в редиците си;
- върколак (от крехка 8-годишна възраст);
- легилимант и оклумант;
- заклет пушач;
- безумно влюбена в Ейдриън Севър;
- на 26 години;

*взима си медальона от Дукейлиън тази година.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 10:29
Post #13


Четвърти курс
Group Icon

Group: Грифиндор
Posts: 103
Joined: 23-January 13
Member No.: 16288

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Отличителни Белези: Когато се ядоса, косата ѝ позеленява.
Рождена дата/Зодия: 16.10/Везни
Патронус: Птицечовка
Способност: Заемане/Пророкуване
Магипортиране: не
Специализация/Професия: няма
Пол:Момиче





Тилейн Лена-Роуз Блондо
24 годишна; чистокръвна
Бивша възпитаничка на „Бобатон“


(IMG:http://i123.photobucket.com/albums/o309/koksuel/thylane_zpsadafc87f.jpg)

Под ангелския си външен вид, Лейни е едно онези малки момиченца, които трябва да бъдат удушавани още в невръстна възраст, докато са бебешките си кошчета. Нямаше нормално момиче на света, което да иска да бъде нейна приятелка, заради невероятните ѝ качества и вътрешна красота. Просто защото Лейни не притежаваше такива. Тилейн Блондо беше всичкото зло, способно да се въплъти в телцето на едно толкова малко и красиво същество като нея. Защото тя беше красива, но ако сложите на везните високомерието, ината и вечното цупене за щяло и нещяло, много бързо ще Ви прище да си биете шута възможно най-далеч. За наше абсолютно нещастие, високо самомнение, което госпожица Блондо имаше за себе си, бе напълно подплатено по всеки възможен начин – идваше от богат род на магьосници, постоянно присъстваше на приеми и балове, беше непоправимо добра с всяко нещо, с което се захванеше по простата причина, че смачкваше всичко и всеки изправил се на пътя ѝ, нямаше магия, която да и се опре, нито предмет в училище, който да е завършила с оценка по ниска от „Отличителен“ и вече споменахме външния ѝ вид... С нея не можеше да се спори, не защото винаги бе права, а защото нямаше смисъл – можеше да надвика и парен локомотив, ако се наложеше. А ако това не свършеше работа го обръщаше на невинни погледи и меки усмивки... да ти се разтопи сърцето. И най-вероятно щеше...

Всичко в нея бе перфектно, чак до четирите ѝ претенциозни имена. И не, не се радваме да го кажем... от бездънните ѝ светло сини очи, които игриво присвиваше, до дългата права, сламено руса коса, достигаща кръста ѝ, пухкавите розови устни, гъсти мигли, млечно бялата кожа и недоволното бърчене на нослето. Всъщност, образът ѝ беше скандален... типична лолитка, с вечните къси панталонки, потничета или къси ризки вързани на възел на пъпа, така че меката кожа на коремчето ѝ да е винаги на показ... уж небрежна, а всъщност толкова старателно подбрала всичко, до малкото златно пръстенче на палеца ѝ и медальона със семейния герб на дълга верижка, който се поклащаше около врата ѝ.

Но не можем да кажем, че беше лоша. Ако разбира се, смятате високомерието за добродетел. Лейни просто беше един от онези хора, които трябваше да получават всичко, което поискат, каквото и да бе то. Така беше научена от малка. Нямаше значение дали имаше нужда от него, а дали го иска. И точка.

Да имаш Лейни в обкръжението си беше като да си сложиш таралеж в гащите... изненадващ бе факта, че голяма част от хората го правеха с голямо удоволствие. Може би заради невинното пърхане с мигли или детското цупене на устнички...

Или може би защото успяваше да ги Убеди, че много искат да я имат наоколо, каквото и да им причинява...
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 11:27
Post #14


Главен Съветник на Министъра на Магията, Директор на Азкабан
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 104
Joined: 19-September 14
Member No.: 16541

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Патронус: Антилопа Гарна
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Международно Магьосническо Сътрудничество
Skype:
Пол:Момче






(IMG:https://jayleerose610.files.wordpress.com/2015/02/cordelia_foxx.jpeg)

Далин Елдридж
От Английското име Dalin - Гордост на хората.
От Германското име Eldridge - Мъдър лидер.

Директор на затвора за магьосници "Азкабан"
47 годишна
Чистокръвна
Завършила Военната Академия, Уест Пойнт


Семейството на Далин идва от стара англисийска фамилия вълшебници. Баща й Малик Елдридж е бивш аврор, майка й, Евердейн Елдридж, лекарка в "Свети Мънго". След обсада на мъгълския африкански град, в който семейството са отишли на почивка, Далин остава сирак на 16 годишна възраст през лято 1989. Взима последните си две години в Хогуорс за една и заминава да учи във Военната Академия, Уест Пойнт, в Ню Йорк. Завършва с почести и остава в Американската армия като пехотинец и в последствие Спец части още 8 години. Мисиите й са свързани с терористични акции в близкият Изток. За времето си в Спец частите, достига до чин Старши лейтенант, преди отново да се върне в Лондон и по-точно да притендира за място сред аврорите. Само, че начинът й за разправяне с магьосници носи и новият й прякор и страха на колегите й. Далин е безкруполна, праволинейна, безжалостна. Отказва да използва пръчката си за по-низши магьосници и често използва големият си арсенал от огнестрелни и хладни оръжия. Студената й натура кара колегите й винаги да са на тръни покрай нея и след няколко години, Министерството й предлага друго място за работа. Като Директор на Азкабан. Далин отказва на първо време, но скоро бива убедена от Крийп, че е нужна в затвора. Далин взима работния си сак и отваря нова страница в своя живот посветен на помощ към по-слабите.



След шест години посветени на Азкабан, затворниците в него и Министерството, има промени, разбира се. Работи рамо до рамо с хора за свалянето на тъмните магьосници, докато още с желязна ръка контролира затвора. Англичанката няма нищо против да бъде излагана на опастности, заемаща понякога роли на пионки в голямата игра. За единствен провал усеща само нападението на Азкабан преди пет години и разсейката в лицето на Борис Стрезиев.

Факт, че дименторите са единствените известни същества, които изпиват магическа енергия,въпреки това Елдридж не смята да напусне поста си на директор, а премисля обновяване на състава и обучаването им с мъгълски огнестрелни оръжия. Обича физическата саморазправа, разпити, контрол, перфектност на работата, сериозност и самоконтрол. Мрази хора без работа, оставили се на съдбата, татуирани типове, беззаконие, неадекватност, идиотщина и след нападението над Азкабан, дракони, но това, което наистина мрази е: несправедливостта.

User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 11:58
Post #15


Ръководител на Отдел Аврори
Group Icon

Group: Ръководство
Posts: 6449
Joined: 3-October 10
From: Велико Търново
Member No.: 15384

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: не показва емоции, левичар
Рождена дата/Зодия: Звяр
Патронус: Гръмотевична птица
Способност: Огън/Земя
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Аврор
Facebook:
Skype:
Пол:Момиче






Лисандър Виктарион Латуан
The Heart Of Darkness
32 години
Бивш дом: Хафълпаф
Кръв: Чисто синя
Израснал в имението Ла’Туан, Кардиган, западен Уелс, Обединеното кралство
Семейство: всички са мъртви.


Някога.
Бе вторият син на лорд Латуан.
Бе детето, което отне живота на майка си, за да живее.
Бе момчето, чийто брат бе убит в дуел в Дурмщранг и вината бе отново негова.
Бе първият от поколения Тъмни магьосници, който нямаше да изучава Черните изкуства, защото баща му реши да го премести в ново училище – Хогуортс.
Бе прокълнат с огъня, но се научи да контролира силата му.

За една година в Хогуортс:
Бе Хафълпафец. Бе язовец. Префект. Отличник. Търсач. Заместник-капитан.
Откри приятели в лицето на Ерик Естелион и Тристан Мартел.
Изгуби се в къща на вампири и оцеля в омагьосан лабиринт.
Стана наставник в Турнирът на способностите.
Бе избран да представя Хогуортс в Тримагическия турнир, заедно с Ерик Естелион и Моарейн Силвър.
Влюби се в последната.
И я изгуби.

Накрая.
След завършването си разбра, че баща му е замесен с Тъмни магьосници, когато старият лорд Латуан умира, Лисандър твърдо отказва да заеме своето място сред тях. Всеки белег по тялото му говори за отказите, които е дал.
Когато заплашват да унищожат всички негови близки изсценира смъртта си, за да осигури безопасността им и си обещава да унищожи онези, съсипали живота му. От тогава се спотайва в сенките и дебне всеки грешен ход на Тъмните, в очакване на момента, когато ще ги премахне до един.

Към момента.
Не е човек, с който бихте искали да си имате работа.
Освен ако не сте Робин Хууд Таггарт, но пък тя е напълно луда.
Издигнал е високи стени около себе си.
Повечето хора го смятат за мъртъв.
Невъзможно е да го откриете, ако той сам не пожелае това.
Няма нищо за губене, а това го прави много опасен за определени индивиди.




Допълнително:
- Левичар.
- Неизгорим.
- преди „смъртта си” е защитил имението и никой не може да го открие, тъй като сам си е Пазител на Тайната.


User is online!Profile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 12:38
Post #16


Тъмна като нощта
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 63
Joined: 13-August 11
Member No.: 15878

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: Лошотия
Патронус: Чудовище от Бялата река
Способност: ЛиО/Убеждение
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Певица
Пол:Момиче






(IMG:https://68.media.tumblr.com/91f10d6ad72c946bb54ebcff4f477805/tumblr_o9rec9yjoo1svsnxjo1_400.png)(IMG:https://68.media.tumblr.com/1948d0aaf571a1953efb10d6e113c970/tumblr_o9rec9yjoo1svsnxjo3_400.png)


Валар Моргулис
Тъмна като нощта
Възраст: 33
Кръв: Смесена
Завършилa: Бобатон
Вокалистка на група "Богъртите"
Местожителство: навсякъде



Как изглеждам ли?
Повечето хора биха определили външния ми вид като "мрачен", но това не ме интересува, хората никога не са били от значение, независимо дали са мъгъли или магьосници, важното е аз да се чувствам добре в кожата си. Дрехите ми винаги са черни, рядко някой може да ме накара да облека нещо различно, добре ще е да си избиете от главата подобни хрумвания. Никога не нося обувки с ток по-нисък от 10-12см. това е единственият начин да компенсирам ниския си ръст. Все пак кой би забелязал момиче, което е едва метър и половина, ако не бе това велико изобретение? Косата ми е с цвят на абанос и не бих я нарекла „дълга”, очите ми също са тъмни и не може да се определи къде е границата между зеницата и ириса. Кожата ми е толкова бледа, че понякога изглеждам като скица, която някой е забравил да оцвети или черно-бяла снимка от миналия век, дори устните ми са по-безцветни от тези на останалите хора. В общи линии - черна коса, черни очи, черни дрехи, черна душа, черно сърце... (от къде съм я взела тази бяла кожа не ми е ясно!)


След като знаете малко за външността ми, вероятно ще попитате какъв човек съм?
Ако предположим, че външният ни вид е начин да изразим себе си, едва ли бихте искали да знаете какво се крие под него. Не съм от хората, които бихте пожелали да имате за приятел, защото ще ви заменя без угризения за първия, който може да ми предложи нещо по-добро от вас. Не съм от онези, които биха ви направили услуга без да имат изгода. Не съм момиче, което ще ви обича безрезервно, вероятно дори няма да ви допусна до себе си. Хората, които срещам в живота си са просто низ от лица и имена, нищо повече. Наричат ме жестока и студена, но аз мисля, че това е просто въпрос на гледна точка. Нима е жестоко да кажеш на човек истината, вместо да го залъгваш с напразни надежди? Нима това, че предпочитам да видя искрени сълзи пред фалшива усмивка ме прави студена? Не. Просто имам различна представа за нещата, за добро и зло. Догмите на общоприетия морал не означават нищо за мен. Живея по собствени правила и никой не може да ме съди за това, светът, в който израснах ме направи такава и не съжалявам. Казват, че не мога да обичам, но няма как да знаят това - просто все още не съм срещнала човек, който да заслужава да бъде обичан... освен мен. Понякога може да видите усмивка на лицето ми, но никога няма да сте сигурни дали ви се усмихвам или ви се присмивам, макар второто да е по-вероятно.


Разбира се, трябва да си пъхате носа и в живота ми!
Тези истории обикновено започват с "родих се", но аз не помня как съм се родила, нито кога, нито къде. Знам, че още в първия миг от живота си съм познала самотата, веднага след раждането си съм била изоставена на морския бряг. Някакви мъгъли ме открили случайно. От тогава са ме подхвърляли по сиропиталища и други подобни институции, слава на всички демони, че не помня тази част от детството си.

Когато пораснах достатъчно, за да осъзнавам какво се случва около мен, разбрах, че мястото ми не е в този свят. В Моят свят имаше слънчеви дни, усмихнати лица и много щастие, там не присъстваха болката, нищетата и страданието, Мерлин, що за наивно дете съм била! Опитах се да избягам от дома за сираци. Не помня колко пъти го правих, спрях да ги броя след 27-мия. Винаги ме откриваха и връщаха обратно. Вечер повечето деца плачеха в леглата си, а аз пеех. Бях си обещала, че няма да позволя никой да види болката ми, щях да залъгвам слепите им очи с песните си. Странното беше, че когато пеех всички в сградата заспиваха, тогава все още не знаех на какво се дължи това.
После станах на единадесет и бях приета в училище по магия - Бобатон. Вероятно ще си кажете, че това е страхотно - е, не беше! В мъгълското сиропиталище не разполагах с такъв лукс, но всички бяхме равни, а в Бобатон бях момиче без нищо сред деца, които са свикнали да имат всичко. Мястото ми не беше там, знаех го още от мига, в който прекрачих прага. Отново превръщах болката си в песни вместо сълзи. Останах там четири години, за да опозная най-дълбоките дебри на душата си и да разбера, че не съм родена за магьосница. Притежавах силата, но тя не ми носеше наслада и удовлетворение както на останалите, за мен тя бе по-скоро задължение. Въпреки всичко това завърших френската академия.
После ги срещнах, останалите. Вероятно е било късмет или съдба. Не знам със сигурност, но се радвам, че се случи. Останалото ли? Можете да го прочетете във вестниците и списанията, те знаят историята ни по-добре от нас самите.


User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 14:47
Post #17


I will punish you with pleasure
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 50
Joined: 10-September 12
Member No.: 16228

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Рождена дата/Зодия: 10.06/Близнаци
Патронус: Алигатор
Способност: Левитация/Енергия
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Няма
Пол:Момче





Грей/Ураганът
на тридесет и седем
чистокръвен


Някой може да ви каже, че светът е черен или бял. Добър или лош. Никога по средата… Греши…

Обичаше малко неща на този свят. И всичките се кореняха в самия него.
Обичаше гигантския белег на тялото си - “У”-образен, който започваше от раменете му, сключваше се в средата на гърдите му и слизаше надолу по стомаха му, чак до ръба панталона.
Няколкото по-малки от ножове на ребрата му.
Обичаше онези другите, по гърба му – три от ляво.
Обичаше цялата си татуирана в черно лява ръка – от рамото до средата на предмишницата.
И малките черни пера, които растяха в основата на косата му… близо до тила.
Обичаше да заглажда същите тези черни коси назад и как изпъкваха скулите му, когато се усмихваше, което го правеше до десет пъти по-страховит в очите на другите.

Mай нямаше нещо в себе си, което да не обичаше.
От нахалното поведение, до това, че пестеше думите си, че никой никога не знаеше какво се случва в главата му, че мислите му понякога бяха непредвидими за самия него.
Обичаше да е тих и шумен, обичаше да вилнее и да чете спокойно вестник.
Обичаше крайностите си и всички нюанси между тях.
И че никой никога не знаеше точно коя част от него ще ги погледне в очите…

(IMG:http://picbg.net/u/75036/61861/857096.jpg)
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 15:09
Post #18


Член на КзУнОС
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 179
Joined: 1-April 13
From: out of my mind
Member No.: 16314

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: Множество татуировки по цялото тяло; Големи флешове на ушите; Пиърсинг над горната и под долната устна;
Рождена дата/Зодия: 02.06/Близнаци
Патронус: Прилеп
Способност: Зоомаг (сива лисица)
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Член на Комисията за Унищожаване на Опасни Създания
Пол:Момиче





Лейла Аларика Улф
Layla (Night (arabic)) Alarica (Rules all (german)) Wolf (...)
36, мъгълокръвна; лисица;
Член на Комисията за Унищожаване на Опасни Създания;






Противно на очакванията на родителите си, Лейла не стана човек след като завърши Хогуортс, въпреки че би трябвало. Поне така твърдяха всички, когато беше малка - че е малко дива и необуздана, но училището щяло да ѝ помогне. Само дето... когато си малко див, никой не може да ти помогне.

Естественият цвят на косата ѝ е светло кестеняв, но не го е виждала от години. Най-често я боядисва в черно, червено или патладжанено. Гримът е задължителна част от външният вид, поради тази причина рядко ще я видите без него - може би само ако се събудите до нея някоя сутрин, а и това е почти невъзможно, тъй като обичайно не се задържа до сутринта.
Очната линия прави и най-тъжните очи котешко дръзки, изписаните вежди придават уверен вид, пудрата и фон дьо тенът маскират тъмните кръгове. Маска. Може би някой ден сама няма да има нищо против да вижда истинското си лице, може би...

Надеждата умира последна, както гласи една от татуировките ѝ.
Тях започна да ги получава някъде след завършването си. Една по една, лека полека, те обгръщаха тялото ѝ, докато не забрави как изглежда голата ѝ кожа. Бяха нещо като щит. Като ярките цветове на отровните животинки - "Изяж ме и умри".
Броня. От пипала на октоподи и криле на пеперуди, от женски лица и мъжки бради, от цветя и корабни платна. Броня от мастило.
Боцкането на иглите не боли, за разлика от реалността.


Никога няма да разбереш какво си мисли в действителност, какво се крие зад очите с цвят на морска буря, докато между плътните устни се изплъзват облачета цигарен дим. Спокойна е, като затишие преди ураган, като липсата на вятър в платната, в неделен следобед преди корабокрушение.
Казват, че лисиците са самотници и тази лисица не иска да я опитомяват.
Може би затова винаги е била дивачка...


Забърка се в толкова много неприятности, движеше в такива среди и правеше толкова отвратителни неща, че все още потръпва при спомените и отказва да говори за миналото си. Не беше тъмно. Беше противно. Не че е убивала хора, не, повярвайте ми, можете да правите лоши неща и без да проливате кръв.
Например да станете наркоман.
Или платена любовница.
Или дилър.
Тя беше всичките тези неща.

Понякога толкова много ти се иска да си живееш живота и така удобно се отпускаш по течението, че той започва да живее теб... И когато най-сетне си отвориш очите и се върнеш в реалността, осъзнаваш колко много ти е взел.
Всичко.

Но надеждата умира последна и всеки има право на втори шансове и на изкупване на грешките. И на връщане в правия път. Макар че... кой може да каже какво е правилно и грешно?
Лейла вече не може.
За сметка на това се оказа, че може да си намери прилична работа, собствен малък дом и малко време за размисъл.
А прошка? За собствените грешки и тези на другите...

Надеждата умира последна, да. Но все пак умира.
  • Обича нощни пеперуди;
  • Никога не сънува;
  • Била е в Грифидор;
  • Не се страхува от нищо;
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 15:31
Post #19


вишнево листче
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 19
Joined: 7-July 11
Member No.: 15790

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Способност: Телекинеза
Магипортиране: Да
Пол:Момиче





Име: Момойро Сакура
Възраст: 28 години.
Кръв: Чистокръвна.
Местожителство: Сунпу, Япония.


Външен вид: НеНормален! Сакура е висока скромните 155 сантиметра и тежи не повече от 50 килограма, но въпреки малкия си „размер”(или можеби И заради него) не е от хората, които бихте отминали по пътя към вкъщи след изтощителен ден на работа. Има характерната за японците млечнобяла кожа и лицето й, макар и красиво, също не е извън рамките на приемливото, но всичко обикновено по нея се изчерпва до тук. Външния вид на Сакура не се вписва нито в мъгълските, нито в магьосническите представи за "нормално".Очите й са тъмнолилави - семейна черта. Ярко лакирани(обикновено в розово) нокти, предизвикателни кожени дрехи в стил „готик лолита”, съчетани с розови кецове, а за капак на всичко ярко розова коса, в нюанса на разцъфнала вишна, стигаща раменете й. Никога няма да я видите да носи пръстени, но пък за сметка на това си слага поне по 2-3 кожени гривни на всяка ръка. Има добре развита мускулатура, резултат от десетгодишни куидични тренировки.

Характер: Също толкова колоритен, колкото и външния й вид. Епитети като „енергична“ и „ентусиазирана“ не са достатъчни да опишат характера й. Първото нещо, прави впечатление в нея е, че за няколко секунди може да изстреля поне стотина въпроса(още при запознанството й с някого). Силно общителна и винаги в добро настоение Сакура притежава енергичност в излишък и никой не би ви винил ако си помислите, че току-що е изпила цяла дузина Ред Бул-а. Рядко спира да говори, но направи ли го значи нещо не наред. Не обича да я слагат под общ знаменател с останалите и затова държи винаги да се различава с нещо, дори е боядисала червеното слънце на куидичния си екип в розово. Абсолютно е невъзможно е да се спре на едно място за повече от десет минути, до степен в която околните евентуално се изтощават от самото й присъствие. Мечтател е в пълния смисъл на думата, вярва, че някой ден ще се научи да лети и без метла(!). Изключително импулсивна натура. Когато е в лошо настроение е по-добре да не я закачате за нищо, ама абсолютно нищо.


История: Сакура се ражда в семейство на чистокръвни магьосници, носещи името Момойро. Детството си прекарва в игри и закачки с приятелите си – повечето от тях мъгъли. „Приключенията“ й из градчето не веднъж са докарвали на малчуганите мъмрене, но никога нещо сериозно.
Първата си магия прави едва на девет години. Развълнувана от метлата, която й подарява баща й Сакура без да иска променя цвета на косата си от черен на розов. От този ден си ходи така, като спомен за първата си, макар и несъзнателна, проява.
На единадесет години е приета в „Бобатон”, където за пръв път чува, че съществува нещото наречено Куидич и се влюбва в него буквално от първо излизане на игрището (кхъм, тогава всъщност е на трибуните, но това са подробности). Когато се връща в Япония през ваканцията не спира да тормози баща си да я научи да играе и така цяло лято не минава ден, през който да не е на метлата. Майка й често се шегува, че се е сраснала нея. През следващите години не спира да тренира, не само в училище, но и в родния си Сунпу, където всеки годен опонент евентуално се „съгласява“ да помага с тренировките й.
Така близо седем години всеки ден е на метлата. Семейството й се надява това да се промени след завършването й и момичето да стане аврор като брат си, но надеждите им си остават напразни. Сакура не се дипломира с отличие, но за сметка на това получава спортна стипендия от малък, местен отбор по куидич и още на деня след завършването си започва да тренира професионално.
След две години получава покана за националния отбор на страната, но поради привързаността към съотборниците си успява да подпише договор за резерва. Така си осигурява евентуалнa прояви на Световното първенство по куидич.
След края на световното Сакура се връща в Япония където тренира със отбора за около година. Заминава на околосветско пътешествие най-вече, за да задоволи собственото си любопитство. През следващите години почти не подддържа контакт с близки и роднини с изключение на рядкото "Добре съм, не се притеснявайте" придружено от картичка или сувенир. През последните две години, обаче никой не е получавал вести от нея.

User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post
post Mar 31 2017, 16:03
Post #20


Обучаващ от ИЦ по Магипортиране
Group Icon

Group: Завършили
Posts: 22
Joined: 10-January 15
Member No.: 16607

.:ПОКАЖИ СТАТИСТИКИТЕ:.
Описание на Герой:
Трезор:
Отличителни Белези: Винаги когато е притеснен, хваща един кичур в основата на врата си и запова да го усуква между пръстите си.
Рождена дата/Зодия: 10.06/Близнаци
Патронус: Жерав
Способност: Левитация/Енергия
Магипортиране: Да
Специализация/Професия: Обучаващ от Изпитателeн център по Магипортиране
Пол:Момче





Сивин Левота
Чистокръвен; 37 годишен
Халовито дете

***

Отдавна емигрирах. Нямаше място за мен в България. Нямаше място за такива като мен никъде. Завърших Дурмщанг. Някак. Въпреки терора, тормоза… колко съм си скубал косите… никой не знае. А перата? А крилата?
Майка ми е хала. Баща ми обикновен магьосник. Прекалено обикновен, че да го вземат на сериозно в България. Не са от някой по-специален род или нещо такова, затова семейството ни не е било на почит нито от халите, нито от магьосниците. Да. Дори в днешния свят не е съвсем прието да се събираш с вийли, хали, русалки. Разбирам, че това малко по малко се променя, но…
Баща ми го убили малко след като са разбрали, че майка ми е бременна. Само защото не знаели, че е обикновен магьосник я пазили известно време. Другите хали. Когато съм се родил аз и разбрали… едвам избягала. Всичко това го знам от една единствена бележка, която имам от нея, скрита в малък сребърен медальон, с който ме оставила в сиропиталище в София. Как не са ми го взели, за да го продадат, не знам. Явно съм попаднал на свестни хора. Тогава съм изглеждал като нормално дете… крилата дойдоха по-късно. Много по-късно.

Като всички деца отрасли в сиропиталище, цял живот съм знаел, че съм гладен. И жаден. Че ми е студено. Че нещо липсва. Че някой липсва. Че искам да изляза, да изляза, да изляза…

***

Магическите си сили открих, когато бях на девет. Всички помислиха, че стария трансформатор в сиропиталището е изгърмял, но аз знаех какво съм направил. Енергия… усещах я как пулсира във всички, но не можех, нито знаех как да я контролирам. Така и не стана водеща сила в живота ми. Просто малко наследство от халовитите сили на майка ми. С нея дойде и физическата промяна… първите пера изскубах с усилие от основата на врата си. Плаках с дни наред, когато след време избиха новите. Накрая ги издялквах от корен с джобно ножче, заедно с тези от китките. На гърба бяха по-трудни, но с огледало и до тях стигах. Раните бяха дълбоки и винаги трябваше да си измислям… защо и как. Накрая започнах да ходя с дрехи с високи яки, да пускам по-дълга коса…

Когато започнах да уча в Дурмщанг, разбрах че това не е нормално дори за магьосниците. Подритваха ме, обиждаха ме. Никой от учителите не се опита да разбере или да ми обясни, или поне да… нямаше значение. И там изтръгвах, перо по перо… парче по парче… цял живот. Но нито веднъж не се помолих. И нито веднъж не поисках помощ. Нямаше от кого. Нямаше и защо. Щях да им дам да разберат един ден… не ме разбирайте погрешно. Не съм се оставял да ме бият. Връщам им подобаващо, просто винаги бяха повече от мен. Как ли не са ме наричали… пиленце, пернато, клюн, грачеха след мен… колко носове съм разбил…

***

Някои от годините след училище не си спомням добре, но в средата на двадесетте се върнах в България. В Белене. Да потърся всичко, което можеше да науча за майка ми. От малкото ми допир с халите, разбрах че се казвала Алгара. Значело „желана, искана“. От там се кореняла и думата „алчност“. Толкова силно я пожелал баща ми, че ги погубило. Толкова алчен бях аз за… и красива, много красива… Най-красива измежду всичките. Крехка, нежна, с красиви чисто черни криле, като гарван… тогава спрях да ги скубя. Тогава спрях да се крия и още повече… намерих хора, които ме приеха такъв.

До някъде обезобразен, донякъде луд, донякъде самотен, донякъде…
Това не означаваше, че борбата ми е свършила. Дори напротив. Тепърва започваше. Тепърва имах да се доказвам, да бъда по-голям от това, което мислеха за мен, от имена, с които ме наричаха. Тепърва…
Да работя в Министерството беше първата крачка, но не беше лесно. Може би бе дори по-трудно, отколкото в Дурмщанг, имайки предвид и състоянието на правителството… но и то започна да се изменя, малко по-малко… светът винаги се движи на някъде. Навсякъде.
Сигурно и за това Вихрен Куманов ми подаде ръка и ме изтегли след време във Великобритания. И за него, както и за мен нямаше място в България…

***

*допълнително:
- светло кестеняви коси, които се опитва да носи сресани, но винаги стърчат навсякъде, вероятно защото се движи прекалено бързо и се магипортира на всеки три секунди, за да се придвижва още по-скоростно.
- топли кафяви очи, въпреки малкото зелени пръски вътре.
- изглежда перманентно замислен и малко измъчен, вероятно защото не успява да забрави проблемното си минало все още.
- обича всякакви животни.
- говори тихо и меко, като цяло е много мил с всички.
User is offlineProfile CardPM
Go to the top of the page
+Quote Post

3 Pages V  1 2 3 >
Closed TopicStart new topic
2 User(s) are reading this topic (2 Guests and 0 Anonymous Users)
0 Members:

 



- Lo-Fi Version Time is now: 7th April 2020 - 18:42
Skin arobase by Forum informatique